MERCI, OBLAK! Eto i negovoto ese:

Наградата /есе от Алексис Вайсенберг/

В същност Владимир Хоровиц ме посъветва да участвам в конкурса Левънтрит. Той бе на мнение, че това ще е трупане на опит, независимо от резултатите и добра възможност за проверка на самия себе си в условия на стрес.
Левънтрит бе най-доброто състезание в Америка. Определено бе най-престижното. За мен на-важното в един конкурс е журито. Именно от качествения състав на журито се оформя температурата на състезанието.

Роден съм в София, България на 26 юли 1929 година.
Като единствено дете споделях удоволстивята от музиката с моята майка, слушайки концерти и записи. Двете сестри и братът на майка ми бяха учили музика и пиано във Виенската консерватория преди войната /Първата световна/ и донесоха със себе си чудния навик да се свири много камерна музика /една ръка, две ръце, четири ръце, две пиана, чело, цигулка, глас/ и акомпанирахме гостуващи артисти, на които давахме и подслон, силно кафе или голямо парче от незабравима шоколадова торта /Виенска, разбира се/.
Бил съм на четири години вероятно, най-много на пет, когато майка ми реши да ми предава уроци всеки ден по половин час, редовно след моето връщане от детска градина и по-късно от училище. Позиция на ръката, подвижност на китката, докосване, звук, контрол на темпото, легато, стакато, без педал. Моята майка бе инициатор, моят първи учител. Най-добрите спомени от моята майка са свързани за винаги с това присъствие, с нейното слушане, с любовта в онези кротки очи.

Моят втори учител бе един зъболекар.
Доктор Бен-Сузан не изпитваше особено удоволствие да вади зъби, но той страшно не уважаваше хора, които вършеха некачествена работа. Прецизността за него бе натрапчива мисъл.
Един ден накой от фамилията имаше добрата идея да ме заведат при Владигеров за консултация. Ние стояхме там повече от очакваното. Моят трети учител бе Панчо Владигеров, най-големият музикален авторитет в България и най-прочутият композитор. Той бе интуитивен, съобразителен и даде на нас, учениците ранно осъзнаване на темперамента като средство.
Майсторските класове в онези дни нямаха известността и блясъка на това, което е днес, но Владигеров ни даваше възможност да чуем всички големи артисти, които срещнаахме в неговия дом. Първия голям артист, когото чух на живо бе Дину Липати.
Дадох първия си рецитал на 10 годишна възраст. Това бе моя първи физически контакт със сцената. Доколкото си спомням свирих инвенциите на Бах, няколко пиеси от Шумановия албум за млади, Капричото на Бетовен за изгубеното пени, импровизация от Владигеров и като бис /бях толкова горд/ един мой етюд в сол мажор, който аз транскрибирах в последната минута в ми бемол мажор, защото звучеше по-добре.

Това бе през 1941 година. Войната. Антисемитизъм и депортация за евреите. Бе трудно да се обясни на едно невинно дете необходимостта да се бяга. И така ние тръгнахме, моята майка и аз, без баща ми, с малка чанта, голям кашон, няколко сандвича, въображаемо пиано, което се появаваше всеки път, когато си затворя очите и един акордеон, даден ми като подарък за рождения ден преди няколко години от една моя богата леля. Плюс оригинала на транскрибирания етюд.
Фалшивите лични документи, ако се разкрият, не могат да предизвикат съмнение, неразрешена виза за Истанбул и фалшиви дипломатически документи съвсем не помагат. Майка им бе разпитвана в продължение на два безкрайни часа, след което ние бяхме поместени в импровизиран концентрационен лагер / главно за хора, които са се опитвали да пресекат границата нелегално/, с вероятното намерение за една крайна дестинация, Полша и унищожаване. Лагерът не бе по-различен от другите, с изключение на това, че нямаше мъчения и убийства. Три неща бяха постоянни: тишината, пеенето и плачът. Германскиято офицер, който отговаряше за нашия бункер се оказа, че обича силно музиката. Неочакван късмет за нас се оказа милият, стар акордеон. Германският офицер обожаваше Шуберт. Той ме караше да свиря в късните следобеди и идваше и слушаше от време на време. Спомням си го как седеше в един ъгъл, с каменно, безизразно лице, изправя се изведнъж и напуска с тази внезапност, с която бе и дошъл. Същият този офицер дойде в един хаотичен ден и ни грабна набързо, закара ни до гарата, блъсна нашите вещи/все още кашона/ през вратата, буквално хвърли акордеона през прозореца на купето и каза на майка ми на немски: „Много късмет” и изчезна.
След половин час влакът пресече границата. Никой не поиска паспортите. Ние пътувахме за Истанбул.Пристигнахме при свечеряване на следващия ден. Братът на майка ми Фери живееше в Истанбул от няколко години.
Взехме такси директно до дома му. Въпреки че срещата бе много емоционална, аз едвам поздравих Фред и жена му Ирене и се затичах в музикалната стая, където сякаш имах назначена среща с пианото. Не бях докосвал пиано няколко месеца.
Докато чакахме да ни се издадат документи, моята майка желаеше да получи професионален съвет от един добър учител. След известно колебание ние се спряхме на името на господин Зомер, който ни бе препоръчан с голям ентусиазъм.
И така маестро Зомер стана моят четвърти учител. Не много надежден учител, защото свиреше небрежно, тъй като нямаше практика., но който твърдеше, че жените са много по-музикални от мъжете. Не беше изненадващо, че „салонът”, където преподаваше приличаше на моден бутик, с чудесии навсякъде.
Аз работих с него няколко седмици; повечето бързи пиеси, но и кратки по възможност.

Накрая в един слънчев ден паспортите и транзитната виза пристигнаха. Майка ми и аз заминахме за Хайфа веднага с влак с престой в Бейрут. Червеният Кръст бе осигурил храна: Майка ми се опита да влезе в контакти с хора, които да се съгласят да разделят разходите за такси до Хайфа. Тя не вярваше, че ще има втори влак и че той ще бъде безплатен. Валеше дъжд. Шофьорът на таксито обеща да ни закара точно до Оскар и Фини.
По време на войната телефонните и телеграфни съобщения бяха безнадеждни. Бе невъзможно да се определи адреса на частен телефонен номер. Всичко, което знаехме е това, че по-младата сестра на майка ми, Фини, бе емигрирала с нейния съпруг за Палестина точно преди избухването на войната. След няколко неуспешни опита да си намери работа /бе почти невъзможно да се намери каквато и да е работа/ те решили да наемат бар в околностите на Хайфа. Първата нощ на нашето пристигане майка ми реши да не ходим на хотел, а нашият сантиментален шофьор да ни закара до площад Фишмаркет, където повечето от баровете, въпреки късния час, бяха все още отворени. Влязохме в първия бар. Той бе сравнително празен и както следващите миришеше на цигари, бира, риба. Следващите два бара изглеждаха по същия начин: мръсни и шумни. Четвъртият току-що затвори. Доближихме се до петия, когато моята майка каза изведнъж с отчаян глас, че е изморена, трябва да се върнем и намерим хотелска стая за мен.

Ние стояхме почти година, след това заминахме за Йерусалим заради славата на Музикалната академия. Професор Шрьодер, ученик на Шнабел, бе неоспорим авторитет по немсикя репертоар и ние, които имахме щастието, да бъдем избрани от него, му дължим много. Госпожа Хермелин имаше красива вила, където тя даваше подслон на няколко преподаватели от академията и препоръчваше ученици. Там имаше отлично пиано Блютнер в една от големите стаи. Моята майка си намери работа в туристическа агенция. Скоро след нашето пристигане аз свирих третия концерт на Бетовен с оркестъра на радио Йерусалим. Това бе моят първи оркестров опит. Бях на 14 години. През следващия сезон имах голямо турне в Южна Африка: 15 концерта с четири различни рецитални програми и пет концерта. След връщането /войната бе току-що завършила/ професор Кестенберг, много уважаван музикант и президент на Палестинския и по-късно ан Израелския филхармоничен оркестър прие да ме прослуша като солист за абонаментни концерти. Получих ангажимент за три последователни сезона, последният от които бе ръководен от Ленард Бърнстейн. Това бе моята първа работа с голям диригент. Концертите се повтаряха два пъти. Реших да замина за Ню Йорк. Преди да напусна Израел, свирих на рецитал на открито за хиляда деца в Дегания Алеф, най-старото поселение. Аз им оставих като подарък моя стар акордеон.

Пристигнах в Ню Йорк в края на лятото на 1946 година. Имах две препоръчителни писма, едно за Артур Шнабел, другото за Владимир Хоровиц. Всяко едно в различни джобове, всяко едно прочетено 15 пъти. Двете писма бяха подписани от Кестенберг. Двамата, поотделно, ми дадоха един и същ съвет. Преподавателската сила и влиятелният музикален дар и ентусиазъм на Владигеров в София бяха ме подготвили пианистично в най-добрата педагогическа традиция. Нужни ми бяха по-щироки знания, повече културна информация и може би опитът на училището, противопоставен на моите частни уроци, един или два конкурса, защо не, и търпение да слушам колкото се може повече музика.
Включих се в конкурса Левънтрит, просто за опит и за предизвикателство, както посъветва господин Хоровиц. Записах се в Музикалното училище Джулиард, определено по онова време /1946-1949/, най-доброто училище в Америка със завиден персонал от преподаватели и много надарени и интересни ученици, много от които свиреха на международната сцена. Аз се записах в класа на Олга Самароф, която заедно с Росина Левин се занимаваха с най-надарените. Също така се записах по композиция и музикален анализ в класа на Персикети, самият отличен композитор, които считаше като необходимост ексцентричните идеи и мислене.

Колко лесно е да се объркват спомени и мислене, въобръжение и гледане, когато човек е и уморен и изнервен, напрегнат и загрижен. Аз седях прикрит, опитвайки се да чувам, нещо повече, опитвайки се да слушам, но всичко звучеше така объркано в главата ми. В един момент чух гласове, идващи от улицата, някои свиреше съвсем чудесно бавната част от сонатата в Си минор от Шопен, или това бе Лист? Сонатата от Лист влизаше в програмата за днес, в същност сега, но тя звучеше толкова далече. В същото време филми, измислени и действителни, прожектирайки моменти от някои концерти, някои звуци, устойчивия спомен за някакво лошо изпълнение, опит за забрава, опит за пропъждане на мисъл, опит за преосмисляне, кое беше правилно и кое погрешно, все още слушане, но сега звуците бягаха от мен, нещо с е случило, не усещах ударите на сърцето си, не можех повече да чуя звук, съзнанието ми бе толкова замъглено, че аз едвам чух приближаването на мъжа, който ме извика след звънеца, какъв звънец? Не чух никакъв звънец. Той се наведе над мен и прошепна/ дали го чух правилно?/
„Вие току-що спечелихте наградата Левънтрит за 1947 година.”
Съзнанието ми експлоадира преди да поставя ръцете си върху клавишите.
В тази секунда се събудих....

S blagodarnost kum Ruiz!