Вторият фестивал ‛Изкуството на барока“ направи възможна срещата ни с емблематичната личност на англичанина Рой Гудман. Той пристигна в София начело на Бароковия оркестър на Европейския съюз, един състав, академия за старинна музика, който обикаля света да събира и да разпространява знания за епохата и маниера на нейното музикално представяне.

Оркестърът е създаден преди 23 години и съществува на основата на най-трудоемкия принцип - въртенето на музиканти. Това означава, че всяка година се провежда конкурс за състава на оркестъра. Канят се 100 млади изпълнители от цяла Европа за прослушване, от които международно жури избира 25 кандидати. Съставът на ‛мобилната консерватория" тази година включва участници от 12 страни. И нашата страна е в този европейски проект, при това с двама цигулари - Зефира Вълова и Иван Илиев. През тази година оркестърът работи върху четири концертни програми-приключения със следните красноречиви заглавия: ‛Възраждането в Европа" и ‛Град-Земя-Река"(тук диригент е музикалният директор на оркестъра, известният датски клавесинист Ларс Улрик Мортенсен), ‛Капитаните на Барока" с ръководител известния италиански цигулар Енрико Онофри и ‛Tour de France" с Рой Гудман, програмата, която чухме в зала ‛България". Рой Гудман е действително вече легенда в бароковата интерпретация. Ако се огледаме назад, фигура с такова значение не бе идвала досега в България. Той е ‛огледал" бароковата практика отвсякъде - и като невероятен дискант като дете в световноизвестния хор на Кембриджкия King's College, след това като органист, после като цигулар-концертмайстор в най-изпипаните барокови формации и с диригенти като Джон Елиът Гардинър, Ричард Хикокс, Франс Брюген, Кристофър Хогууд, Рене Якобс, Тон Коопман, Тревър Пинък, Роджър Норингтън и Саймън Ратъл. Като бароков специалист Гудман е привърженик на автентизма, на възможното най-тясно приближаване до онова, което се счита за ‛барокова истина" в инструменталната и вокалната практика. Но не трябва да мислите, че младите от оркестъра се възпитават в някаква музейна естетика на традицията или в изпълнение на формите до застиналост. Всичко е живо, ставащо сякаш в момента, наситено с импровизационно вълнение и динамика - на щрих, на фраза, на темпо или контраст. И в цялата тази еуфория на звука прозира желязна дисциплина на избраното в стила. Като програмата Tour de France, "изплетена" от "френско говоряща" музика - тя се слушаше буквално на един (затаен) дъх от публиката. (Зала "България" можеше да бъде пълна-препълнена, ако билетите не бяха стигнали до 35 лева - пазарът показва нереалността на подобна цена на билет за класическа музика. Не защото тя е евтина, а защото възпитаните да живеят с нея са представителна, но безпарична обществена извадка.)

Рядка възможност е да се чуят творби от оригиналните сборници "Артоа" с 15 танцови сюити на Жан-Филип Рамо. Сюитите из "Платея" и "Пигмалион" рамкираха изящната, фина, изпълнена с чувственост, но и със строгост програма на оркестъра. Беше изключително преживяване, към което ми се иска да добавя и фантазията "Особеностите на танца" от ексцентрика на първата половина на XVIII век Жан-Фери Рьобел. Движение, но и пластика, инструментална строгост, но и театрално остроумие и живост, старинен, но в същото време танцуващ между изящното и високо афектното звук - трудно се описват особености на акцентирането, на артикулирането, на начина, по който звукът нагнетява скорост, по който внушава неспокойствие на фактурата, а в същото време я прави да жестикулира - със свиване и разпускане - по посока и на тембрирането. И като си помислиш, че в този състав музикантите работят от няколко месеца. Равнището на ансамбловото свирене разбива всички традиционни представи за време на взаимното усвояване. Значи става дума за изключително много работа и за изключително висок коефициент на полезно действие в тази работа - характерно за майсторите, които са проправили преките пътеки. И държат ключа.

Екатерина Дочева

в. "Култура", Брой 41 (2524), 26 ноември 2008 г.