|
Красимира Стоянова, Орлин Анастасов и Владимир Стоянов тази есен ще пеят в Метрополитен!
от Катина Кирова.
Че българи пеят в Метрополитен опера, не е новина, но когато не един, а трима, и то от най-новото ни поколение певци по едно и също време ще са на този връх - това вече да!
Красимира Стоянова е с най-дълъг стаж в Метрополитен. Дебютира през 2001, а от 2005 има участия всяка година като Лиу в „Турандот”, Микаела в „Кармен”, „Палячи”, и „Травиата”. Днес започва серията й спектакли на „Дон Жуан” в ролята на Донна Анна. За Орлин Анастасов това е дебют на тази най-висока сцена, където на 24 септември изпълни ролята на Алвизо в „Джоконда” на Понкиели. Владимир Стоянов също е дебютант, но за най-дълго време тук. Стартът му е на 10 октомври като Енрико в „Лучия ди Ламермур”, а от 21 номеври – като Елецки в „Дама пика”. Ще можем да се срещнем с него в ефир на 13 декември, когато последният спектакъл от серията ще бъде излъчен директно по програма „Христо Ботев” на БНР.
И тримата са част от световния оперен елит. Както повечето си колеги те са предпазливи към шума, рекламата и изкушенията на околния свят, обожават семействата си и преодоляват емоционалното изразходване на сцената сред природата, тишината и домашния уют. И разбира се, ревниво пазят гласа си, този дар Божи, отреден само за ангелите.
Пеенето е страст
за родената във Велико Търново Красимира Стоянова. С висшето си музикално образование по цигулка и професионална практика в два елитни оркестъра - Пловдивска филхармония и Нов симфоничен, тя е уникален случай в цялата 100-годишна история на оперното пеене у нас. Безценните уроци по цигулка тя пренася в пеенето. Гласът й е не само красив, той топли и гали с усещането за непрестанно пулсиращ пламък, който грабва и увлича заради силния емоционален заряд, който носи, подкрепян от одухотворено сценично присъствие, максимално сливане с образа, преданост към автор, стил и епоха, елегантност и пластика. Красимира е критична към себе си и не приема роля, без да е прочела партитурата. Критична е и към постановките, в които й предлагат да участва. Ако има режисьорско изопачаване, което накърнява художествената стойност на творбата – тя не прави компромис, само за да попълни репертоара си с нова роля.
Най-новите й успехи са в „Луиза Милер” в Мюнхен и Барселона. За немската преса тя е „идеалната Луиза Милер, пленяваща с великолепните, наситени с драматизъм piano фрази, бляскавите височини и удивително естественото си сценично поведение”, а за испанския „Ел Паис” – „перлата в състава, истинска сензация”. Последната ни среща с Красимира Стоянова в София бе през февруари на концерта при връчването на наградата „Музикант на годината” на публиката на БНР и предаването „Алегро виваче”. Следващата ще бъде пак по БНР – програма „Христо Ботев” ще излъчи пряко „Симон Боканегра” на 27 декември от Барселона.
След серията „Дон Жуан” в Ню йорк с партньори като Ервин Шрот, Илдебрандо д’Арканжело и Сюзън Греъм, тя ще е Дездемона и Графинята от „Сватбата на Фигаро” във Виена и Амелия от „Симон Боканегра” в Барселона. През 2009-а я очакват 2 нови роли: двете Ифигении на Глук – „Ифигения в Авлида” и „Ифигения в Таврида”, нови сцени, нови колеги и нови срещи с публиката в Амстердам, Рим, Виена и Хамбург.
Удоволствие и предизвикателство
е пеенето за Владимир Стоянов, незаслужено малко познат на нашата публика баритон с възходяща световна кариера, довела го през този сезон до мечтания от всеки певец Олимп – сцената на Метрополитен.
Роден е в Перник, завършва Музикалната академия в София при проф. Руско Русков, специализира в Академията за изкуство и култура „Борис Христов” в Рим при Никола Гюзелев. Започва певческата си кариера в Пловдивската опера. Софийските меломани още помнят неговия маркиз Поза от „Дон Карлос” през 1996. Международната му кариера тръгва от Италия през 1998-а като Макбет в Театър „Сан Карло” в Неапол и днес няма италианска сцена, на която да не е пял, вкл. Миланската скала („Силата на съдбата”). С право го наричат Вердиев баритон заради майсторското изпълнение на роли като Макбет, Ренато („Бал с маски”), Жермон („Травиата”), дон Карлос („Ернани”), маркиз Поза („Дон Карлос”), Ецио („Атила”), Форд („Фалстаф”), Гуидо ди Монфорте („Сицилиански вечерни”), Милер („Луиза Милер”). Пее обаче и Доницети, Белини, Чайковски, Римски Корсаков. За него 2008-а е особено наситена с участия: Жермон от „Травиата” във Виена и Берлин, Северо в „Полиуто” на Белини в Билбао, кардинал Рангони в „Борис Годунов” в Цюрих, Меркуцио в „Ромео и Жулита” от Гуно на Арена ди Верона...
Тайната на успехите му се крие в упорития труд, желязната дисциплина, вярната интуиция и поддържане на неизменно високо ниво на всеки спектакъл, независимо на коя сцена. Италианската преса го определя като истинска потенциална звезда. За последен път софийската публика видя Владимир Стоянов на концерта по случай 75-годишнината на Никола Гюзелев в края на 2007-а и концерта с Цветелина Василева в зала „България”. През 2009-а му предстои дебют като Егберто в операта на Верди „Аролдо” в Билбао, след това Макбет в Берлин и Флоренция. След двете дебютни участия в Метрополитен започва работа над партията мечта за всеки баритон – Риголето.
Благородство и красота
пък е пеенето за за русенеца Орлин Анастасов, който напълно опровергава максимата, че при децата на талантливите родители природата си почива. Израства буквално на сцената заедно с брат си Венцеслав (също певец), където родителите му Мария Венциславова и Анастас Анастасов през 70-те и 80-те изнасят целия сопранов и баритонов репертоар на Русенската опера. Правилната постановка на гласа и тайните на техниката в пеенето той получава от единствения си педагог Георги Делиганев. Няма лутане и криволичене в неговия път. Русенската сцена го приема веднага и там за кратко натрупва значителен репертоар. Спечеленият конкурс на Пласидо Доминго „Опералия 1999” му отваря вратите към световните сцени. Днес е на 32, а вече е изпял почти всички басови партии на едни от най-престижните сцени с едни от най-големите диригенти и певци. Три са емблематичните басови партии – Филип II , Борис Годунов и Дон Кихот, които несъмнено ще увенчаят кариерата на Орлин. Те идват постепенно, бавно и сигурно. Неговият Филип ни изправи на крака преди няколко години в София. Във Валенсия през 2007-а е впечатлил с „кадифения си тембър и отличната вокална емисия, напомнящи незабравимия Николай Гяуров.” Орлин не би се поколебал да пее по-често в „Борис Годунов”, но понастоящем тази опера отсъства от програмите на световните оперни театри. Дебютът му в ролята на ролите в Монте Карло през 2006-а беше триумфален. „Надарен с впечатляваща външност, младият привлекателен българин изгражда образа на царя в най-добрите театрални традиции – от смущението и безпокойството при встъпването на власт, през гнева и халюцинациите до покъртителната смърт на финала” – откликват медиите. През 2010-а той ще е Борис Годунов в Торино. А в „Дон Кихот” на Масне ще дебютира в София през март 2009-а в премиерата на нова постановка, която ще се прави специално за неговото първо участие. Както повечето свои колеги Орлин не се чувства удобно в днешните модерни интерпретации, които постепенно завладяват оперните сцени, и е против хегемонията на режисьора над композитора и автора на литературния първоизточник.
Той пее предимно Вердиев репертоар, но и френски – Берлиоз, Гуно. През 2009/10 ще се завърне в Метрополитен опера като Рамфис от „Аида” и дон Базилио от „Севилският бръснар”. Ще бъде още Захария в Мюнхен, Мефистофел от „Фауст” в Тулуза, граф Валтер от „Луиза Милер” във Валенсия. Орлин уверено се движи напред и нагоре, верен на максимата „Който върви умно, стига далеч”...
|
Трима българи на оперния Олимп в Ню Йорк
