Част от статия на Александър Арсов в сайт Sivosten.com, която засяга, според мен, въпроса за известните и не дотам известни хора на изкуството:

Изкуството! Толкова много е писано и толкова много е говорено за него, с толкова малко смисъл и толкова много снобизъм, колкото са способни да вложат само човешките същества. По мое мнение изкуството несъмнено е не само най-великото нещо на света (поне на този, за Онзи - не знам), но това е и единственият феномен, безумно сложен и необясним в своята същност, който е способен истински да осмисли един човешки живот. Изкуството е могъща сила, защото - както казва Моъм - то говори с езика на чувствата, а това е език, който абсолютно всеки може да разбере и наистина е гротескно недоразумение популярното твърдение, че то е нещо елитарно, предназначено само за определени кръгове от обществото. Всъщност, в това има частица истина... но само частица! Изкуството наистина е предназначено само за определени хора - тези, които могат да чувстват. То обаче, и в това се крие най-голямото му предимство пред другото велико изобретение на човечеството - науката, не се нуждае от знания, експерименти, опит или интелект. Изкуството е изключително емоция, изповед на човешката душа под една или друга форма, която просто има нужда да придобие израз като музика, литература, скулптура или живопис. Изкуството не се интересува от възраст, пол, раса, вероизповедание, коефициент на интелигентност, житейски опит и прочие условности, него не го е грижа за критики, оценки, дискусии или други глупави ограничения на обществото. Изкуството е единственият начин истински да се изрази душата на един човек, който има някакъв талант, и да се вдъхне живот в душата на друг, който няма талант, но пък има сърце. Изкуството е страст, която не бива никога да подценяваме, защото тя - необяснима и неуловима - е единственото истинско съкровище, което притежаваме. Но в такъв случай творим ли всички ние изкуство? Артисти ли сме? Или сме само жалки клоуни, които се заблуждават в собствената значимост, както и мнозина канонизирани за артисти от обществото?
Въобще, обществото като цяло е пагубно за изкуството, защото то много повече го убива, отколкото стимулира към живот. Никога няма да разберем колко гениални творци са останали погребани под прахта на времето само защото този или онзи вездесъщ критик е произнесъл тежката си присъда, по която тъпата тълпа се е подвела и която в крайна сметка не е нищо повече от едно лично мнение. Колкото и да не ни се иска, винаги ще страдаме от предразсъдъците, които обществото налага на изкуството, защото е дяволски трудно (ако не е и невъзможно) да се отърсиш от набиваните с поколения стереотипи. Над ценителя на изкуството винаги тегне Дамоклевият меч на тоновете "авторитетни" мнения, че трябва да обожава тази и тази симфония, но не и онази пошла опера, че трябва да се възхищава на тази и тази картина, а онази да използва за подпалки, че изпълнението на този пианист трябва да го вълнува, а на онзи - да го изпълва с подобаващо презрение, че този скулптор твори божествени форми, а скулптурите на онзи не стават дори и за дипломна работа на бездарен студент от Художествената академия и т. н., и т. н.... До безкрай! Когато към всичко това се прибавят безграничната човешка суета и снобизъм в астрономически количества, става наистина страшно. Чудя се възможно ли е въобще, в този апотеоз на патологията - обществото, човек да се развълнува искрено и непредубедено от едно произведение на изкуството? А възможно ли е това произведение да бъде създадено по този начин? Честно казано - не знам!