Използвам темата, за да споделя, че сутринта по Класик ФМ чух музика от Рихард Вагнер и това бе : "Полетът на валкюрите" и увертюра към "Летящият холандец". Тъй като музиката е вълнуваща, бях до транзистора при увертюрата, възхищение предизвика у мен отново майсторското предаване на морската буря, нежната мелодия на Сента, мрачните звуци, рисуващи омагьосания кораб на прокълнатия моряк. И си спомних думите на Чайковски, казани за Рихард Вагнер, че Вагнер е следвал лъжлив път и ако би писал оркестрова музика, то бихме имали шедьоври, подобни на тези на Бетовен.
Освен това си спомних моя учителка по пеене - Белчева, която в шести клас ни разказа за красивата легенда за летящия холандец. Разказа я по такъв начин, че тя ме заплени. Дали има такива учители сега? За учителите човек може да си спомни с любов. Иван Вазов има един разказ, в който подробно описва учителите си. Някой от тях са били и груби, биели са учениците си[usmihvamse], но се вижда с каква любов Иван Вазов говори за учителите си, пък и поради факта ,че се връща назад в младините си.

И след като се заредих с положителна емоция от музиката, навлизам в ежедневието. На тролейбусната спирка един чичка хвърли цигарата си на земята и се качи в тролейбуса. Помислих си, дали това е възможо да стане в някоя друга по-бяла страна, па макар и в Сингапур, където глобите за такова замърсяване са много солени. Огледах се и видях и други хвърлени цигари. Дали тези хора хвърлят така боклук по пода в техните си жилища? Не вярвам. Ами градът не е ли мястото, в което живеем? В същност моят колега, завърнал се от Германия като каза,че му е писнало, омръзнало от реда там, употреби думата "нашата си кочина", за която му било домъчняло.
Тролейбусът дойде пълен и аз не пожелах да се кача, защото не ми е приятно да бъда притиснат като в консерва със сардели. И 0:2 за грубата действителност. Неприятен резултат още в началото на деня. От друга спирка взех автобус, който по щастлива случайност, не бе пълен.