За мен Менделсон е гений не по-малък от Бетовен, да не говорим Брамс и подобни. Никак не ме интересува кой бил беден и кой богат. Не ме интересуват и вербалните щампи с които ни карат да свързваме това или онова програмно произведение, за да го определяме като по-“драматично” и “задълбочено” от друго. Аз лично намирам музиката на Менделсон наситена с дълбоки конфликти, не по-малко от нежността, с която е пропита. Нещо, което не мога да изразя с думи, а и всеки опит за такова изразяване би бил пагубен.

При оценката на музикални творби не помагат и формалните признаци. Например, това, че Бетовен е посредствен в оркестрацията не го прави по-малко гениален от един Рихард Щраус, който е олимпийският шампион на оркестрацията. Един Прокофиев пък хич и не се е занимавал с оркестрирането на творбите си – хвърлял там на чираците каквото е написал на пианото да го оркестрират (с леки ремарки тук и там какво да свири флейтата, какво фаготът или медният инструмент). Разбира се, понякога, като в случая с Равел, не може да се отмине как да е оркестрацията, която прави на клавира на Мусоргски (“Картини от една изложба”). То това (оркестрацията на Равел) си е само по себе си шедьовър.

Като съм седнал да пиша за Менделсон, нека спомена, че винаги като слушам “Италианската” му симфония (първата част), все някакси ми напомня на четвърта част от Седмата симфония на предшественика му Бетовен.