|
Една интересна статия от новия брой на списание "Християнство и култура"
Загадката Шостакович
Размисли по повод 100-годишнината от рождението на композитора
Защо загадка ? – бихме могли с основание да се запитаме. Та нали Шостакович е прочут съветски композитор, творбите му от десетилетия се изпълняват в целия свят и са добре познати на всички, интересуващи се от сериозна музика. Както е редно около него се е завъртяла и дежурната полемика между заклетите му почитатели (“шостахолици”), за които той е най-великият композитор на ХХ век, и крайните отрицатели, които не откриват в неговата музика нищо повече освен едно русифицирано подражание на Малер. Ако прибавим към това официалната му позиция на Председател на съюза на съветските композитори, членството – макари и позакъсняло – в КПСС, многобройните сталински, ленински и международни награди нещата стават съвсем банални...И точно тук, сред тази неизбродна сивота се е спотаила мистерията Шостакович, готова да обсеби съзнанието на всеки, който е омагьосан от неговата музика. Тайната е в противоречието между видимото и съкровеното. Отвън – конформизъм и пълно подчинение на съветския модел, а в дълбините на творческото съзнание – самостоятелен и оригинален творчески процес, който преодолява всякаква външна съпротива и ражда магията на неговата музика, опиващата смес от безизходен трагизъм, хумор, самоирония, нежна мелодичност и амбициозен авангардизъм.
Началото на живота му е идилично и с нищо не предвещава ужасните противоречия, които ще разкъсат душата му. Талантливото момче расте в семейство на потомствени руски интелигенти, обградено от нежна любов и всеотдайна грижа. Родителите му, макар и не особено богати, разполагат с необходимите средства за достоен живот, който включвал и подходящото музикално образование за талантливия Митя. Семейството на Шостакович традиционно симпатизира на социалистическите идеи и, естествено, е настроено против самодържавието, монархията и установеният ред. Дядото на композитора Болеслав Шостакович е от полски произход и активно участва в революционното движение. Член е на организацията “Земя и воля” – революционна конспиративна група, вдъхновена от идеите на Чернишевски и действаща в пряка връзка с полското освободително движение. През 1864 г. Болеслав Шостакович участва в организирането на бягството на революционера Ярослав Домбровски, затворен заради участието си в Полското въстание. Две години по-късно Болеслав Шостакович е заточен в Сибир, където се жени и се ражда сина му Дмитрий Болеславович – бащата на композитора. Любопитно е да отбележим, че след заточаването си в Сибир, Болеслав Шостакович прави успешна кариера като банкер – това просто за сравнение между царския деспотизъм и комунистическия терор.
След болшевишкия преврат семейство Шостакович, за разлика от голяма част от интелектуалния елит, охотно сътрудничи на новата власт. Членовете му не симпатизират на стария ред и се отнасят към промените по-скоро с оптимизъм. Отрезвяването идва бързо – гражданската война и пълния институционален и икономически разпад водят до чудовищни лишения. През 1922 г. внезапно умира бащата на Шостакович и малкия Митя е принуден да съчетава образованието си с изнурителен труд като озвучава на пиано неми филми по време на кинопрожекциите в неотоплени и опушени киносалони. Разболява се от туберкулоза на лимфните възли, опериран е и оцелява по чудо. За да му осигури подходящо лечение и възстановяване майка му продава малкото останали ценни вещи, включително и едно от двете пиана на семейството. Но недохранването, студа и болестите не са най-страшното, с което младият Шостакович ще се сблъска. Въпреки материалните затруднения той остава същото лъчезарно, чувствително и любвеобилно момче. Същевременно волята му за творчество, решимостта да успее, но не на всяка цена, а развивайки таланта си, който е бил убеден, че притежава, го превръщат в реална опора на семейството и го довеждат до първия успех. Едва 19 годишен той създава Първата симфония, триумфално представена от диригента Николай Малко. Новият режим незабавно се възползва от това първо наистина велико “съветско” музикално произведение и го пропагандира на Запад. Валтер, Клемперер и Тосканини си оспорват европейската премиера.
Всичко сякаш е наред – Шостакович преживява невероятен творчески триумф във все още юношеска възраст, осигурил е средства за семейството си, получил е признание в родината си и в чужбина, но неговата жизнерадост се изгубва. Принуден да създаде първите си халтурни произведения – 2-ра и 3-та симфония, той започва да потъва в себе си, да се отчуждава от околните, да крие съкровените си чувства. Защото не може да не вижда истината – че мечтаното свободно общество не се осъществило, че вместо него в Русия се е възцарил Адът. Гражданската война е отминала, но терорът не спира да вилнее – Някой или Нещо продължава да воюва не на живот, а на смърт с всичко достойно и почтено в тази страна. Прекрасният нов свят се оказва царство на мрак и ужас, а мечтите за равенство и братство – грозна лъжа. Около Шостакович всеки ден изчезват хора и то не само физически – премахва се и споменът за тях, творбите им се заличават, близките им спират да ги споменават, те сякаш никога не са съществували. Пълна анихилация, от която никой не е застрахован. Още по-малко един млад и гениален композитор, чиято слава от една страна му гарантира някаква относителна сигурност, но от друга страна го поставя под прякото внимание на хората, сеещи унищожение и на първия сред тях – самият Сталин. Защото Бащата на народите се е интересувал лично от съдбата и развитието на всеки талантлив творец, готов да прекъсне живота на всеки, който не допринася за укрепване на царството му.
Не знаем кога ужасът на съветското анти-битие окончателно е завладял съзнанието на Шостакович. Може би след гибелта на неговия покровител Тухачевски, когато всички близки на маршала се оказват в списъците за унищожение? А може би и по-рано, когато първата му опера “Нос”(по едноименната повест на Гогол) е наречена от критиката “ръчната бомба на един анархист” и представленията й са спрени. Носът, който е напуснал лицето на собственика си и се разхожда достолепно из Петербург в униформа на статски съветник! Любопитен сюжет е избрал младият композитор...Но най-вероятно страхът се настанява завинаги в душата на Шостакович след статията “Хаос” вместо музика”, писана, както се смята от самия Сталин, или най-малкото внушена и редактирана от него. Тази статия се появява във в.”Правда” на 28 януари 1936 г., два дни след като Сталин е посетил постановка на операта на Шостакович “Лейди Макбет от Мценска губерния”. Тази втора и последна негова опера вече две години не е слизала от сцените на Москва и Ленинград, представяна е успешно и в чужбина и в един-единствен миг Сталин превръща този успех в смъртоносна заплаха. Шостакович е разобличен като формалист и проводник на упадъчни анти-народни тенденции в съветската музика. Предстоят най-трудните години в живота на композитора – безкрайни безсънни нощи, в които е очаквал ареста и гибелта си. Този ужас го отчуждава от света и хората, превръща неговата деликатност и стеснителност в ледена маска от безразлична любезност, зад която не се отгатват никакви чувства. Над външното му поведение се възцарява конформизмът – той се съгласява с всичко и всеки, стига да бъде оставен на мира и да може да прави това, за което е създаден – да пише музика, чрез която да живее, да се изрази, да бъде.
В годините на най-страшния терор Шостакович създава гениалните си Четвърта и Пета симфония. Четвъртата скрива в архива си и тя е изпълнена за първи път едва през 1964 г., но Петата симфония решава да представи пред обществеността с дръзкото твърдение, че тя е плод на дълбока самокритика, искрен опит да бъде преодолян формализмът, в който напълно заслужено е бил изобличен от Партията и Народа. Премиерата е дирижирана от Евгений Мравински, смятан от мнозина за най-добрият интерпретатор на музиката на Шостакович (композиторът не е споделял тази оценка), а успехът е несравним с нищо друго, създадено в Съветския съюз до този момент. Публиката е на крака, обляна в сълзи. “Този човек каза всичко и нищо не му направиха!!!” – възкликва Пастернак с благородна завист. Цензурата се задоволява с формалното твърдение, че музиката на Петата симфония е създадена с изразни средства, разбираеми за трудовия народ и отразява трудностите и успехите в строителството на комунизма. Всички останали обаче са разбрали – това е Реквием на Шостакович за самия себе си и за всички загинали в безкрайния терор. Защото въпреки триумфа на премиерата, Шостакович не е спирал да очаква гибелта си, чувствал е себе си толкова далечен и чужд на бруталността и примитивизма на комунистическите властници, че е бил почти убеден в близкия си и насилствен край. Едва ли можем да си представим по-непригодно същество за подобни екстремални изживявания. Писателката Мариета Шагинян описва 34-годишния Шостакович така : “...Създава у Вас впечатлението за едно много крехко, чупливо, стеснително, безкрайно непосредствено и чисто дете. Просто е невероятно как е оцелял!”
Как е оцелял наистина? Никой не знае със сигурност. Самият той споделя в мемоарите си “Свидетелство” (диктувани на Соломон Волков и издадени за първи път на английски език в Ню-Йорк през 1979 г.), че Сталин го е пощадил заради умението му да пише филмова музика. Тиранът ценял филмовото изкуство като мощно пропагандно оръжие, а Шостакович се изхитрява да напише музика за около 40 филма. В гладните революционни години киното го спасило от глад, а по-късно спасило живота му. Това, разбира се, е предположение. Както и ролята на дребните хитрости до които е прибягвал, за да представи произхода си по-приемлив за овластените убийци. Революционно минало не е липсвало в семейството му, но когато терорът застига и най-заслужилите комунисти (заслужили в какво – в убийствата?), Шостакович решава да поукраси нещата и пуска в обръщение две невинни легенди, които се повтарят след това до втръсване в съветските му биографии. Според първата легенда малкият Митя е бил сред възторжената тълпа, която посрещнала Ленин на Финландската гара в Петроград вечерта на 3 април 1917 г. Без да отрича директно присъствието си на гарата, в диктуваните на Волков спомени “Свидетелество” Шостакович просто “не си спомня да е бил там”. Втората легенда поставя 10 годишният Шостакович в още по-драматичен контекст – на Невски проспект през февруари 1917 г., когато полицията се опитва да разпръсне работническа демонстрация и в избухналото насилие пред очите на ужасения Митя жандармите съсичат пролетарско дете. Според Елизабет Уилсън – която е сред най-педантичните биографи на Шостакович – просто е невъзможно родителите му да го оставят да броди сам по улиците на град, в който бушуват безредици и по време, в което училищата са били затворени.
Неистовият му стремеж към сигурност и спокойствие мотивира и участието му в “конкурса” по създаването на нов химн на СССР. За жалост окончателният избор на Сталин е в полза на композицията на Александров – “А щеше да е по-добре да приемат моя химн – заключава тъжно Шостакович – Щеше да ми гарантира, че няма да ме арестуват.” А може би Втората световна война започва точно навреме, за да спаси живота му? Зашеметяващите успехи на германците в началото на войната парадоксално допринасят за отслабване на терора. Сталин мобилизира всичко и всеки за спасяването на съветската система и не може да си позволи да изтребва масово никоя обществена група. Дори църквата, изначалният и вечен враг на сатанинската комунистическа власт, усеща отслабването на хватката. Шостакович се хвърля в трескава творческа работа и създава може би най-популярното си произведение – Седмата симфония, наречена “Ленинградска”. Както може да се очаква, истината за тази симфония не е еднозначна. Физическото записване на първите три части наистина са се е състояло в обкръжения Ленинград, но пред Соломон Волков композиторът споделя, че е музиката е замислена дълго преди това по вдъхновение от Псалмите Давидови и особено от 9-ти псалм : ...”Защото Той дири сметка за кръв; помни загиналите, не забравя писъка на потиснатите.” Преди войната с Германия изобщо да е започнала, в Ленинград няма семейство, което да не е изгубило поне един човек в кървавата болшевишка вакханалия. Не са малко фамилиите, които са унищожени изцяло, буквално са изкоренени от лицето на земята. Тъгата по погиналите в безкрайният терор буквално задушава хората, но всяка нейна външна проява е забранена, невъзможна. Войната дава основание да се плаче открито – за новите жертви, но и за тези преди нея, за всички измъчени и погубени души. Темата на нашествието в първата част започва тихо, постепенно и не би могла да изобразява германското нападение, което е светкавично и зашеметяващо. Тази музика внушава постепенно завладяване отвътре на едно общество, хипнотизирано от страха. При това Шостакович гениално взаимства баналния музикалния мотив от “Веселата вдовица” на Лехар, който постепенно придобива демонични измерения и се стоварва безмилостно върху слушателя. Разбира се, както винаги при Шостакович, посланието е многозначно – не бива да забравяме, че “Веселата вдовица” е любимо произведение на Хитлер (успоредно с привързаността му към Вагнер, Брукнер и Бетовен) – и оставя поле за разнопосочни тълкувания. Впрочем Седмата симфония присъства в публикуваната през пролетта на 1941 г. програма на Ленинградската филхармония за сезона 1941-42 г., което обективно доказва, че е замислена преди избухването на войната. След премиерата й през 1942 г. благодарение на обединените усилия на съветската и американска пропаганда тя се превръща в световно музикално събитие. Прочути диригенти отново спорят кой да дирижира задокеанската премиера – Тосканини, Стоковски или Орманди. След войната, засрамени сякаш от подкрепата си за канибалския режим на Сталин, западните критици охладняват към това произведение и години наред то се изпълнява рядко извън СССР. Възможно ли е да не са проумели, че Шостакович създава Седмата симфония като гигантски Реквием за Петербург, като истински музикален летопис на възхода на болшевизма в Русия? Трагизмът е още по-безизходен в Осмата симфония (1943 г.), която след войната спира да се изпълнява – изглежда цензорите са се досетили какво е закодирал гениалният магьосник в последната си трагична творба от военните години.
След войната терорът отново набира сила и през 1948 г. Шостакович заедно с други талантливи творци, между които и Прокофиев, е обвинен от Съюза на композиторите във формализъм. Творбите му не се изпълняват, забранено му е да преподава и призракът на ареста и гибелта отново надвисват над него. Около година живее в чудовищно напрежение и изведнъж – през март 1949 г.- режимът отново има нужда от него. Лозунгът на “антифашизма” е заменен от “борбата за мир”. Молотов извиква Шостакович в кабинета си и му “предлага” да замине за Ню-Йорк, където лявата американска общественост организира Международна конференция в защита на мира. За пореден път конформизмът на Шостакович парадоксално се преплита с нечовешко хладнокръвие и самообладание. Най-неочаквано той отказва да замине за САЩ като първоначално не дава смислено обяснение (заявил, че не обича да пътува в чужбина), а след като натискът се засилва започва да твърди, че не се чувства добре и няма да понесе пътуването. Апаратчиците се оказват неспособни да го надвият и тогава в дома му се обажда самият Сталин. Шостакович отлично е знаел, че неподчинението му ще бъде докладвано на тирана, чиято реакция е непредвидима. Той изчаква развръзката с невероятно спокойствие и когато чува в телефонната слушалка гласът на Сталин започва да отговаря смирено, но с достойнство, че не може да отиде в Ню-Йорк, защото не знае как да обясни защо в СССР не се изпълнява музиката на Шостакович, Прокофиев и други композитори, обвинени във формализъм. Сталин се прави на учуден, заявява, че не знае нищо за тези забрани и ще се разпореди да бъдат отменени. На въпроса как е със здравето, Шостакович отговаря кратко“Гади ми се.” Сталин не обръща внимание на метафоричното значение на тези думи, а изпраща най-добрите си лекари, които наистина подобряват здравословното състояние на Шостакович. Така той се озовава в Ню-Йорк, където прекарва няколко ужасни дни. Там дясната преса безмилостно го провокира с неудобни въпроси, на които той с горчивина и стоицизъм дава формални, конформистки отговори.
Смъртта на Сталин му носи кратко облекчение – през същата 1953 г. е премиерата на великолепната 10-та симфония, може би неговото най-вълнуващо произведение. Заедно с Осми квартет, това е най-съкровената, почти “автобиографична” творба на Шостакович. Един безусловен творчески и личен триумф, гениална смес от трагизъм, ирония и безмилостен самоанализ. Но ентусиазмът е кратък, надеждите бързо са попарени. “Размразяването” на Хрушчов е кратко и непълно, тиранията продължава. Бързо става ясно, че и без Сталин съветското общество ще продължи да бъде изпълнено с лъжа, лицемерие и насилие.
В последните години от живота му външният конформизъм в поведението на Шостакович достига апогея си, той позволява на властите да го манипулират по всякакъв начин, включително като поставят името му под документи, за които той не е и чувал. Подписът му може да бъде открит под яростните изобличителни писма на Съюза на композиторите на РСФСР срещу Сахаров, Солженицин и Ростропович. През 60-те и началото на 70-те години новопоявилите се дисиденти вече нямат търпение да се вслушват в тайните послания на неговата музика. Те очакват ясни вербални изявления и са дълбоко разочаровани, когато не ги получават.
Но умореният от битки композитор има своята дълбока истина. Пред Волков той споделя, очевидно визирайки Андрей Сахаров, че не приема уроци по гражданска доблест от хора, които са работили активно по създаването на водородната бомба. Отнася се с презрение към западните журналисти, които се опитват да получават от съветските интелектуалци сензационни изобличения на комунистическата система, за да се оттеглят тържествуващи и добре платени в демократичните си страни, без да се интересуват от съдбата на наивника, когото са подтикнали към непредпазливи изказвания. Безмилостна е и критиката му по отношение на западните интелектуалци и “хуманисти”. “Обвиняват ме, че съм подписал това или онова писмо, а никой не обвинява Андре Малро за това, че е възхвалявал строителството на Беломорканал !”. Особено противен му е Бърнард Шоу, който в разгара на глада през 30-те години възкликва : “Глад в Русия? Глупости! Никога не съм бил така добре нахранен, както в Москва!” И още – “Сталин не е страшен за мен, защото аз не се боя от тираните!” “Разбира се, че няма от какво да се бои – възкликва с горчива ирония Шостакович – след в Англия няма тирани от времето на Кромуел.” Какво да кажем за прочутия Пикасо, който без да е заплашван от никого и от нищо е заявявал, че комунизмът е главната движеща сила в неговото творчество и активно се е борил за получаването на Международната Сталинска награда (1950 г. – “За укрепване на световния мир”), която биографите му впоследствие срамежливо преименуват на “Ленинска”.
Изтощен и болен, Шостакович не е в състояние да се съпротивлява открито на режима. Ужасите на тази система са сломили човешката му воля още през 30-те години, а сега смъртта се опитва да сломи и творческата му воля – това е единственото, което го вълнува в последните години. Лишен от опората на християнската вяра, той бавно потъва в отчаяние, което буквално извира от късните му квартети и симфонии. Болестта и смъртта атакуват най-съкровеното му Аз, самият център на творческото му битие, останал недосегаем и за най-страшните сталински репресии. Пред този екзистенциален ужас какво значение могат да имат дисидентските проблеми на Сахаров, Солженицин или Ростропович? Измъчва го и чувството за вина, за отговорност за всичко, на което е бил свидетел, което се е случило около него и с него. Дори и тежко болен не спира да създава гениални творби, мрачни и енигматични, сред които се откроява последната симфония – Петнадесетата. Изпълнена е със заемки (увертюрата към “Вилхелм Тел”, мотиви от “Зигфрид” и “Залезът на боговете”, песни от Глинка), великолепно втъкани в структурата на произведението, както и с явни автоцитати, които напомнят за равносметка, за окончателна раздяла с всичко, което е било. Да се тълкуват последните му произведения е безсмислено и рисковано, защото те могат да означават всичко и нищо. Във всеки случай, за да ги проумее човек трябва да е преминал през всичко това, което се е случило на Дмитрий Шостакович, през ужасите и бездните на битието, през радостта от творчеството, през ...живота, такъв какъвто се е състоял през вече отминалия XX век в огромната страна на изток от България, наричана от някои Съветски съюз, а от други Русия.
Накрая един въпрос – най-важният от всички - остава да измъчва съзнанието ни. Бил ли е Шостакович вярващ човек? Лесно бихме могли да дадем отрицателен отговор, но предпочитаме да се въздържим, защото пълната истина за сърцето на човека е известна единствено Богу. Семейството, в което е роден и възпитан не е било “въцърковено”, както е прието да се казва, да не говорим, че е било с по-скоро с леви възгледи. Не бива обаче да омаловажаваме някои, според нас, многозначителни факти. Когато умира баща му, майката на Шостакович изисква над тялото на мъртвия да бъде извършено опело по всички канони на православната църква, а по време на опелото тя е на колене през цялото време...Познавал е Писанието, то е негов спътник в най-тежките моменти. Псалмите Давидови са вдъхновили създаването на Седмата симфония, а няколкото отказа да постъпи в комунистическата партия е мотивирал не с нещо друго, а със своята религиозност...
От друга страна в разговорите си с Волков, Шостакович твърди, че споделя скептицизма на Чехов по отношение на вечния живот. Смущават го и хората, които не се притесняват да демонстрират религиозните си убеждения. Като Мария Юдина, например. Талантлива пианистка и състудентка на Шостакович, тя често е предизвиквала съвестта му като го е подканяла да чете Евангелието, почти го е умолявала да търси пътя към Христос. Юдина е от еврейски произход, но приема кръщение около 20-годишна и от този ден животът й е посветен на Бога. В годините на войнстващия атеизъм тя открито демонстрира православната си вяра, носи кръст по време на концертите си и не се бои от никого и от нищо. Легендарен е случат с концерта за пиано на Моцарт (№ 20, в ре минор), който Сталин чул по радиото в нейно изпълнение и поискал плоча с това изпълнение. Радиопредаването било на живо и никой не посмял да му каже, че не е правен запис. Извикали Юдина през нощта, записали концерта и произвели плоча в един-единствен екземпляр, която на сутринта връчили на Вожда. Той бил много доволен и наградил Юдина със значителна парична премия. Тя му отговорила с писмо, в което заявила, че ще дари парите за ремонт на църквата, която посещава и ще се моли Господ да прости на Сталин безбройните престъпления, които тежат на душата му. Нищо лошо не се случило на Юдина, Сталин не реагирал на това писмо по никакъв начин. Шостакович преразказва тази история в спомените си, защото е убеден в нейната истинност – разказана му е от самата Юдина, която според него никога не е лъгала. Вярата й го впечатлява, но същеврменно го стряска неприятно; не точно плаши, колкото обижда неговата стеснителна и културна душа. Той не обича демонстративната вяра, смята, че човек трябва да е по-сдържан в изразяването на най-съкровените си чувства. Звучи възвишено, но и удобно, в епоха, в която демонстрирането на вярата е било смъртоносно. Тук си спомняме думите на Господа, че Царството Божие се грабва от насилници, а не от сдържани и рафинирани хора, чиято единствена цел е музиката и спокойствието, необходимо за нейното създаване. Ето защо Шостакович не е “Последният юродив”, както го нарича Соломон Волков в предговора към “Свидетелство”. Именитият критик очевидно не е добре запознат с Православната традиция, в която юродивият крие зад налудничавото си поведение своята близост до Бога, за да не бъде похвален за нея и да не се възгордее. Волков свежда юродството до простото изобличаване на лицемерието и престъпленията на силните в света – дейност, с която юродивият наистина се занимава понякога, но между другото, без това да е неговата основна мисия. Всъщност истинският юродив е нормален човек, който се преструва на луд, докато Шостакович е “луд”, който се преструва на “нормален”. Донякъде той е подобен на юродив, защото изобличава властта между другото, без това да е главната му цел. Шостакович е устремен към друго - към абсолютната, от нищо неограничавана себеизява в музиката чрез осъществяването на дарения му свише талант. Юродивият, вярващият, се стреми към Христа, защото е разбрал, почувствал, повярвал, че истинското себеосъществяване може да се осъществи единствено чрез единението с Господа.
Земният живот на Шостакович угасва в нещо, което бихме могли да наречем уморено отчаяние. В последните страници на “Свидетелство” почти долавяме стоновете му : “Не, не мога да продължавам с описанието на моя нещастен живот. В него нямаше много щастливи мигове, нито големи радости. Беше сив и скучен. Тъжно ми е да го призная, но това е истината, трагичната истина.” “Мислех си, че животът ми е изпълнен със скръб и че ще е трудно да се намери по-нещастен човек от мен. Но когато започнах да си припомням съдбите на моите приятели и познати, аз бях ужасен. Никой от тях не живя щастливо и леко, а повечето умряха в ужасни страдания. И това ме прави още по-нещастен. Спомням си за моите приятели и всичко, което виждам са тела, планини от тела.”
“Животът ми беше нещастен и скучен” – заключава авторът на гениални музикални творби от всички познати жанрове, три пъти женен, баща на две прекрасни деца. Наистина ли без живата вяра в Бога всичко е толкова тъжно и безсмислено, дори и гениалното творчество, дари и най-възвишеното страдание?
В края на тези размисли загадката около живота и творчеството на Дмитрий Шостакович ми се струва все така непроницаема. Дали това е тайната на присъствието в собствения му живот? Защото, ако допуснем, че ужасите на комунистическото битие са го “прогонили” от реалността на живота, може би ще успеем да си обясним емоционалната интензивност на творбите му, както и пустотата на видимото му битие, тревогата и безпокойството, които никога не го напускат, колкото и гениални да са плодовете на вътрешното му изгнание. Липсвала му е християнската вяра, силата която тя дава, дори и когато е слаба, дори когато е помрачена от много грехове. Как е възможно вярващите да не са отчаяни и да виждат смисъл във всичко и отвъд всичко, дори когато умират на арените в Рим или в лагерите на ГУЛАГ, а гениалният Шостакович, който при това е избегнал по чудо физическото унищожение, да умре тъжен, почти отчаян? От реалния си живот той е защитавал единствено пътеката, която води към царството на музиката, всичко останало е изоставил, пожертвал. Разбира се, бил е подложен на чудовищно напрежение, което е превърнало много от хората в сенки, в “не-хора” (по сполучливия израз на Мережковски). Мнозина са станали доносници, убийци или просто са угаснали. Шостакович е предпочел и съумял да създава гениални творби.
А може би има и съдбовност, свързана с участието на предците му в “революционното движение”. Макар и в името на благородна кауза – освобождението на Полша ( странно съвпадение – заради свободата на Полша започна и Втората световна война, по време на която Чърчил е твърдял, че би се съюзил и с дявола, за да победи Германия...) – съучастието с тъмни сили носи последствия, които не могат да бъдат избегнати, които трябва да бъдат понесени от някого. В случая от това крехко, благородно и талантливо момче...
Можем да предположим какво е преживяли почувствал, защото и ние изкупваме подобни грехове, и ние сме подложени на постоянно и разрушително напрежение, от което се спасяваме за кратко в някакви убежища. Но ако превърнем убежищата в царства, може да не успеем да се завърнем в живота си и той да стане за нас напълно безсмислен и нетърпим.
Но от друга страна възможно ли е да се създаде в изкуството нещо наистина вълнуващо, без подобно бягство от реалността; би ли имало изобщо нужда и смисъл от паралелните светове на художествената фантазия, ако живеехме истински живота си? Стигнахме отново до позната дилема “изкуство или живот”, за да установим, че тези размисли за Шостакович не са ни приближили много до окончателния отговор.
|
Шостакович - 100 годишнина
