Както би казал онзи неподражаем Джером Джером, „Празни мисли на един празен слушател”:
Бях на този концерт (Сибелиус, Брух, Брамс с оркестъра на FM Classic и Деян Чобанов).

За Брамс, 3-тата симфония: Не ми прозвуча равностойно през цялото време. Имаше много добри моменти и след това - смачкани пасажи. Не чух "романтизма" на тази симфония. На много места музикалната фраза започваше и се развиваше добре и в завършека й се губеше. Сякаш бързаха да я претупат, за да минат на следващата. То е като да говориш на някого и да гълташ края на изреченията (Само дето не ми казваха "нали разбираш").
Най-лошото обаче дойде на финала на симфонията. Там се появява встъпителната тема от първата част, изниква изведнъж, много фино, деликатно и адски красиво, извисява се, но без да се натрапва и се стопява заедно с цялата симфония. Просто я обръща. Е тЕ това не стана, мамка му! Нещо изсумтя - приглушено, тъмно, някъде под пода и... симфонията не завърши, а просто си спря. Ей тъй - спря. А в това появяване на темата има един изумителен проблясък - светлина и въздушност... Осраха я БЕЗ никакво извинение

За Брух: Солистката още с първата "жица" бе грабна. Харесвам точно такова агресивно свирене. Така например Ане-Софи Мутер не ми допада точно защото ми звучи меко (не деликатно, а меко, питомно някак си). Е, смаза там едни пасажи, които не би трябвало да са трудни за човек като нея, ама нейсе. Оркестърът като цяло ми хареса - много точно й партнираше, с "чувство" към нея, балансирано.

За Сибелиус: Не бива да говоря, защото там съм сетивно изкривен. След записа на изпълнението, което имам, не мога да възприема Valse triste по друг начин. Знам, че не бива да робувам на това изпълнение, но не мога да се откъсна от него.

Самият оркестър е чудесен, млади хора, които свирят с желание (поне такова впечатление оставят у нас, простосмъртните), но мисля, че им липсва силния човек, който да работи с тях, ама да работи безпощадно, да развие потенциала, който имат. Иначе ще си се набутат в рутината. И тук не мога да не досадя пак с моя Х. фон К. (няма да му пиша името, че много ще стане) и Берлинската: когато той я поема след Фуртвенглер, започва да репетира всичко сякаш им е за първи път – буквално всяка нота, всеки нюанс, всяко вибрато. На въпроса защо го прави при условие, че те са свирили тези неща стотици пъти, той отговаря: „За да ги отуча да свирят” и след това обяснява – най-лошото нещо за един оркестър е да изпадне в рутина. Именно с тези репетиции той ги кара да погледнат на произведението по нов начин, да вникнат в неподозирани дълбочини и, разбира се, в крайна сметка да почувстват духа на музиката. Отклоних от темата, но много ми се иска един добър оркестър да дръпне към по-доброто. Ще стискам палци

Рибата не мисли, рибата знае ("Аризонска мечта")