Погледнете само кратичкото adagio, сгушено непосредствено/неочаквано преди финала на струнен квинтет К.516! Моцарт ви гледа право в очите. Смайваща, единствена по рода си миниатюра. Само няколко такта, а сякаш в тях е цялата скръб на земята.
Трябва човек да познае прекрасното и да се осмели да го изрази, а това е - с малко много да се каже! /Гьоте/
Цялото произведение е елегия, но adagio-то е сърцето на това почти непоносимо страдание. И веднага след това-трескаво задъханото allegro!
Да, не е достатъчно да "метнем" Моцарт в графата "Слънчево весели композитори"...
Той е радост, но през сълзи; той е слънце, но разкъсващо облаците.
Студен, изваян мрамор е, а отвътре - гореща кръв.

Иска ми се да направя повече хора съпричастни към музикалното вълшебство на Моцарт. Не ми се сърдете!