|
Дълго чакан и предварително намислян от публиката.
Но да карам по реда на впечатленията си:
В увертюрата - доста нестроен оркестър, нарушен баланс, напъни от страна на някои (не само флейтата, но основно тя) да излязат напред. Успяха, но дали това може да се счита за нов прочит? Съмнително.
Трябва да си призная, че за пръв път всички солисти ми направиха добро впечатление. Явно с ентусиазъм се бяха подготвяли, а и гласовете им ми се сториха школувани, обработени, добре поставени. Е, ако ще търсим под вола теле, признавам, че очаквах по-ефирен и прозрачен звук като цяло. Като че ли дона Анна (Радостина Николаева) най-много се доближаваше до онова, което си представям като Моцартов глас. Лека сценична скованост. Но пък има глас момичето.
Стори ми се, че най-голямата симпатия на публиката обра Лепорело (Петър Бучков). Вярно е, че самата му партия е най-атрактивна и вокално, и сценично, но и самият той си има и глас и свободно, даже намигащо присъствие на сцената.
За моя изненада не харесах дон Жуан (Юлиан Константинов). От самото начало изпитах неясна неприязън, която не мога да си обясня. Така или иначе пее си човекът, но сценично се държи повече като нагъл плебей, отколкото като аристократичен либертин.
За сметка на приятното впечатление от певците, сценографията и костюмите ме сринаха със земята. Добре, ясно е, че пищни декори и костюми при този хал на музикалните институции не могат да се правят, ама защо бе, джаъм, Вячеслав Парапанов трябваше да си прави нелепи експерименти точно по този начин? На места сценографията, а и някои костюми (дон Отавио, дона Елвира и особено Церлина, о, ужас!, за дон Жуан в последната сцена хич не ми се и говори ) излъчваха не просто лош вкус, ами направо немотия и разтурия. Основно на творческото "вдъхновение".
Щом Командорът приличаше повече на забран под някой мост клошар, отколкото на мраморното Божие възмездие... Пък и Димитър Станчев този път реши да остане в сянка. Жалко. Един от най-любимите ми моменти се изгуби в навалицата. И костюм, и глас и фраза направиха така, че Командорът да бъде някакво подобие на плашило. Е, не са прави! Не знам дали Нотев или Бина Харалампиева, обаче не са прави. И баща им не е прав, и дядо им и той.
Чудех се дали да спомена за чергичката, тип индианско пончо, която непрекъснато се спускаше и товареше сцената с ненужна и несръчна шарения.
В някои сцени ми се искаше темпото да е маааалко по-живо, по-течащо, по-преливащо, но предполагам, че това са си мои мераци.
Преводът на екрана горе ми направи приятно впечатление с разговорния, понякога хашлашки тон. Радвам се, че не го бяха окастрили заради едното преклонение пред Моцарт.
Някои от сцените бих чула пак. Заради солистите. Харесаха ми тия деца и това си е. 
И пак си зададох въпроса - защо някои (Моцарт например) с такова удоволствие преиначават литературните образи или им окълцват част от характера, за да го нагодят... към опера например. Но това са бели кахъри.
Ама ти го изчете цялото това? Бравос!
|
"Дон Жуан" в Операта
