Наистина не очаквах такъв дълъг отговор, и то на латиница, което поне за мен би било доста натоварващо.
Нещата, които пишеш, предизвикват от моя страна първо даването на малко пояснения, второ, излагането на малко собствено мнение.
Значи, пак да кажа, това за Шопенхауеровия подход си е чисто мое впечатление, може на автора изобщо да не му е минавало през ум такова нещо, и ако ме чуе да ми се изсмее или пък просто да махне пренебрежително с ръка, но така или иначе, наистина той подхожда към проблема тъкмо не като към "чисто инструментална музика". Но по-добре да цитирам самия Трифон какво казва:
"Същността на немския симфонизъм не се корени в цикличността на формата и нейната големина, както и в елементите, от които тази форма се състои... При определяне на характера му следва да излезем от две основни понятия: за "идеята" и "израза"... изразът не означава отражение и изображение, а пряка пулсация към намиране пътя на изказването и изявата - на самата същност. В този смисъл понятието "съдържание" не се покрива с понятието "идея" в композиционно-художествената творба (!)..."
Във всеки случай държа да подчертая, че става дума за произведение на музиковед, не на философ, и книгата в никой случай не е философски трактат. Много съм съгласен с тебе за безсмислеността и безплодността на опитите да се обяснява и категоризира с рационален инструментариум това велико чудо - музиката, но тъкмо и в това отношение въпросната книга за мене е ценна, защото се търсят точно обяснения и механизми, които някой здраво стоящ на "научни" позиции мухъл несъмнено би заклеймил като ирационални и трансцедентални. Ето в тоя дух например една формулировка, която ужасно ме кефи, която е много точна по отношение на немския симфонизъм, нещо, което цял живот съм чувствал, че е така, но сега го намирам ясно и кратко формулирано: "...висша художествена невинност в израза", като "предусловие за реализиране на израза са необходими спонтанността и искреността".
И т.н., и т.н.
Малко пояснение за Платон - той не е теоретичната база в случая, той е по-скоро нещо като началото на началата, с неговото виждане за "идеите" като универсални първообрази на всичко от "реалния" свят. Платон до тук - Шопенхауер излага виждането, и това е нещо, което приемам безрезервно, че обект на изкуството са тъкмо тези Платонови идеи - универсалии. (Интересното е, че самият Платон не е смятал така, според него един художник когато рисува една маса, рисува конкретната маса, а според Шопенхауер - художникът изобразява идеята за маса). Друг е въпросът, че по отношение на музиката Шопенхауер е имал особено виждане, отличаващо я рязко от останалите изкуства - той е смятал, че тя е непосредствен изблик на световната воля за живот, ама това е различна история...
Много добре разбирам какво те дразни - и мен винаги ме е дразнил опитът за обяснение и тълкуване на изкуството, не само на музиката, от серията на даскалското "Да видим сега, деца, какво иска да ни каже авторът тука с това произведение?" Но има един друг момент - тия дни го споменах и в един друг постинг - има такъв феномен, който се нарича "творчество на слушателя" - както с всеки творчески момент, и тук основното е, което си е от Господ дадено, но има и в определена степен необходимост от развиване, трениране, насочване и т.н. на тази творческа способност, и в тоя дух и смисъл виждам значението и ценността и на такива трудове, пък били те и, както казваш "умопостроения"...
"Ти виждаш, сине мой, в пространство времето тук се превръща..." Вагнер, "Парсифал"
|