Всъщност, Скривко, казва се:"Просто един мърлявичък човек с приличащо на него виолончело." После се и потвърждава от друг участник в дискусията.
Но не е там работата. И аз не погледнах ключовете, просто си представих как този човек свири прав, с ръкавици и отнесен поглед. Достатъчно, за да проумея, че инструментът е доста по-висок от чело. Изобщо не го видях мърляв, още по-малко мърлявичък. Тъй като свиренето по улици, сватби и погребения ми бе познато в известен период, приех го свойски, макар и в друга позиция. Възхитих се на фотографа. Ако се кадрира по-изразително снимката, направо става за изложба. А фактът, че се завърза смислен разговор за усета ни към нестандартното красиво, което не съответства на холивудските мерки, ми се струва доста показателен. Дължа да кажа, че приемам с уважение всички несъгласия и също - че място за равносметки или изводи (ако разбирам правилно думата "итоги") няма. Да не сме в епохата на окончателните решения? Или да?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите