...изпълнението на Парижката симфония. В такова съседство има нещо щокиращо за нас – за дълбоко религиозните хора от онова време, смъртта е била нещо дълбоко интимно и тайно.
Парижкият оркестър, за който е съчинена симфонията се е отличавал в онази епоха с богатия си състав. Освен струнните е имало напречни флейти, обои, кларинети, фаготи, корни, тромпети и тимпани. Трябва обаче да си представяме звучността на състава от Моцартовата епоха, различно от тази с която сме свикнали днес: струнните са притежавали един много по тих и изострен звук, медните инструменти са били двойно по-дълги (т. е., тръбата в „разгънат вид”) и по тази причина с по-тясна мензура от днешните. Поради това те са имали по-тънък и лек, но – особено при тромпетите – също агресивен и пращящ тон. Нямали са вентилна система и са можели да възпроизвеждат само тоновете на натуралната скАла. Дървените духови също са били по-тихи, ала и с по-характерен звук от днешните им наследници. Като цяло тогавашният оркестър е звучал във forte значително по-малко масивно, отколкото един днешен оркестър със същата численост и разпределение на партиите. Общата звучност е била по-цветиста, по- малко „заоблена” и компактна, (единна) отколкото днес. Диригент е липсвал, встъпленията е подавал концертмайсторът от своя пулт.
Моцартовото сведение за изпълнението на симфонията е подчертано интересно за нас, понеже от това ценно свидетелство можем да узнаем не само за въздействието върху публиката, но и за грижливото планиране на това въздействие (от композитора). Моцарт е изучавал програмите на „les concerts spirituеls” за да може чрез рафинираните намеси на своята изобретателност и фантазия да постигне висша степен на въздействие. Жалко е наистина, че отнасящите се до въздействието на тази творба моцартови изречения не са отпечатани на форзатца на диригентската партитура. Те биха били неоценима помощ за онези стараещи се да са верни на творбата диригенти, които по една или друга причина нямат пред себе си колекцията от Моцартови писма.
Симфонията започва с forte-унисон на целия оркестър. Този “premier coup d’archet”, внезапната атака на целия щрайх, който е бил съществена особеност (нещо като запазена марка) на „les concerts spirituеls” се е очаквал в началото на всяка симфония. Що ли за радост на палав хитрец е изпитвал Моцарт измисляйки ефекта на началото на трета част! Вместо предвкусвания удар във forte – правилото за coup d’archet е важело и за симфоничните финали – той пуска първи и втори цигулки да си партнират съвсем тихо в един филигранен дует за да разреши само осем такта по-късно изкусно поддържаното напрежение в един освобождаващ forte-унисон на целия оркестър. За жалост мога да си припомня едва няколко изпълнения, при които този ефект беше както трябва изведен.... (следва)