Забелязвам, че темата за най-добрия диригент продължава да тлее. И доколкото нашата тема възникна оттам и този въпрос беше засегнат, искам да споделя някои впечатления. У нас все още е актуално да делим музикантството на най-добрите единици и останалите некадърници . Вундеркиндството, налагането на определени имена, емоционалното възвеличаване или развенчаване са сякаш част от манталитета ни. Водят се спорове кой е по-, кой е най-... Междувременно на международното поле ерата на Великите интерпретатори приключи някъде преди 30-тина години. Като последен мохикан - единица сред пианистите се посочва името на М. Аргерих, която сега е на 64 г. От големите източни и западни консерватории излизат и се налагат пианисти, чиято подготовка и качества не отстъпват на "Великите интерпретатори-романтици", дори понякога ги превъзхождат. Растежът на общото изпълнителско ниво е огромен. Някога се дивяхме на звука на Хоровиц, на структурата в свиренето на Арау, на Глен Гулдовия Бах. Днес те са еталони на едно минало, предопределило цяло ново стъпало в изискванията за стойностна интерпретация. В наше време интерпретаторът завладява публиката не просто с виртуозитет и индивидуална артистичност, той по-скоро стои зад музиката като проводник на едни обобщени от практиката знаци и символи. Преди се свиреше, сега се живописва чрез инструмента, рисуват се абстрактни звукови идеи, създават се исторически концепции... . И пазарът предлага цяло море от записи, един от друг по-добри... Всяка композиция според мен има своите лимити на изпълнение, както и всяко изпълнение. При една много вдигната летва на критерии и подготовка, естествено е, че ще се появят много нови имена, а не само единици, които ще се доближават до тези лимити...

Ние тук сме още неизкушени ентусиасти, разполагаме с дюкян-меломан, откъдето си купуваме хубав CD и му се наслаждаваме. В един голям магазин на Запад може просто да ви прилошее (в буквален смисъл) докато прегледате и се чудите какво да изберете между петдесетте интерпретации на Брамсовите концерти, стоте на Рахманинов 3 и т. н.

А какво става с нашите родни изпълнители? В зората на моето поколение имаше гениални, най-добри, средно добри, некадърници и т. н. Спорехме с жар кой може и кой не може да свири, лепяхме етикети... Изминаха достатъчно много години... Аз, признавам си, ходя рядко на концерти на колегите си, както споменах в предишен постинг - предпочитам планината . Но ги слушам през определени периоди от време. Чувам и се радвам на растежа и узряването на всеки един от тях. С гузна съвест си припомням собствени солени думи за този или онзи, а времето показва че тези, които са се посветили на работата си, честно и пълноценно вървят по пътя към същите онези лимити, за които споменах по-горе. Естествено, има нюанси за по-добър, или по-интересен изпълнител, но като цяло в момента ние имаме едно средно поколение изпълнители на доста добро професионално ниво.

Повечето от тези хора носят в психиката си бремето на емоционалните класации и отзвуци от битката да си Най-добър. Всеки от тях си знае успехите и пораженията и е дочул емоционалните отзиви на събратята си. Може би затова е толкова малко и предпазливо общуването, защото никой не е прощавал на другите и не е искал да види и чуе техните неуспехи, а и собствените, като етап, или просто като несполука по същия път, по който се движим всички. Кой докъде стига - това е вече Божа работа, но уважението, че споделяме едни и същи завои и остри камъни понякога, биха ни помогнали да сме по-свободни и да вършим работата си с повече радост и по-малко суета...