Още веднъж казвам, съжалявам, че не чух Моцарт. От нещата, които чух, ми направи впечатление много добрата техника, особено когато става дума просто за бързо свирене. Аз не бих обърнал внимание на това, дали си направил някаква техническа грешка, или не, това не е особено важно, много по-важно е за мен сливането с инструмента, и с духа на произведението. Тъй като повечето от нещата не ги познавам, нямам "концепции" как трябва да се изпълняват. На ръченицата ми направи впечатление, че малко излизаше как да кажа "кръшно" ама като за унгарски танци, така ли трябва да бъде? Концертът на Виотан би ми допаднал малко повече, ако цигулката звучеше по-лирично, не искам да кажа по-романтично, да не стане объркване.
Като цяло, след като си овладял техниката, както ми се струва, би ми се искало след няколко години да чуя едно емоционално овладяване. Повечето слушатели, които не са специалисти, възприемаме музиката емоционално, не изпълнителски, и от тази гледна точка освен спазването на нещата от нотния текст - динамика, темпо, точно "изчитане" и т.н., е важно възприемането на посланието на произведението - неща, за които няма знаци - музиката веднъж може да звучи весело, друг път трогателно, сърцераздирателно, покъртително и т.н. Сигурно звучи много объркано. Синтезирано имам предвид горе-долу следното: като учех пианото едно време, майка ми понякога ми казваше: "това парче си го научил, ама сега го изсвири с чувство". Е, то си трябваха доста години, за да почна да вдявам за какво иде реч .
В нещата, които чух, май нямаше никъде пианисимо. Или ако е имало не е било толкова тихо - аз имам "изкривяване" относно тихото свирене - адски го обичам и много се дразня, когато не се свири тихо, там където трябва. С цигулката имам впечатление, че не е май толкова трудно да се свири тихо. Да знаеш, че това е нещо, което заслужава внимание, и когато е като хората, е много красиво и затрогващо:))
Аз цигулката я възприемам като най-нежния инструмент, изискващ много деликатно отношение, така ли е всъщност?

"Ти виждаш, сине мой, в пространство времето тук се превръща..." Вагнер, "Парсифал"