Онова съчинение за възкресението (вероятно писано през IV в.), което се приписва погрешно на Атенагор Атински, дава доста неопределени указания спрямо личностната идентичност на възкресените тела. За х-ти път подчертавам, че църковните отци защитават тезата за физическо възкресение в противовес на гностическите и неоплатонистките еретици, които държат само на душевното/духовното. Но това физическо възкресение не е на същите инидивиди и личности, или поне не в смиъла, в който разбираме "индивид" и "личност" от западната модерност до днес. Синът или внукът, носещ името на баща си или дядо си, в някакъв смисъл е негово продължение или възкресение, вкл. генетично, духовно, имотно; но не е изцяло идентичен на него. Новозаветната метафора за семето, което трябва да умре, за да даде плод е определяща в случая. Семето не се съхранява същото, само че дематериализирано, както проповядват гностиците, а умира и се ражда отново в повече семена; подобни, но не 100% генетично, биографично и самосъзнателно идентични на умрялото. Това е възкресението на мъртвите. Да се увековечава ефемерното биографично самосъзнание на някой обикновен мирянин няма никакъв практически и сакрален смисъл. И неслучайно такова учение не е защитавано от църковните отци. Нещо повече - свещената биография на самия Господ Иисус Христос, изложена в каноничните евангелия, съвсем не подсказва, че в автентичното ранно християнство има и намек за този далеч по-късен култ към индивидуалното биографично самосъзнание. Опитите да се въобрази и допълни какво е правил, мислил и чувствал Иисус на 13 години, или на 23, са сами по себе си еретични и богохулни и, доколкото са се появявали, са категорично заклеймявани от Цървата като такива.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)