Всъщност, аз ползвах думите "награда" и "наказание" не в смисъл на интенционални начини на повлияване на нечие поведение, а в по-неутралния смисъл на стимули, които увеличават или намаляват вероятността на непосредствено предшестващото ги поведение, независимо дали са подадени от опосредстващ социален агент, или от дивата природа. Американските поведенчески лабораторни експерименти с плъхове и гълъби дават по-ясна картина на въпроса за "свободната воля", отколкото етологичното им наблюдаване в естествен хабитат или съветското им овързване и дразнение с киселини и камертони; затова са незаменими при изясняване на някои механизми на "свободната воля". Кучето на Павлов е вързано и приучавано на условен рефлекс, докато на гълъбите на Скинър е дадена относителна свобода да се разхождат и кълват където им падне в някакво все пак ограничено пространство (т.нар. Кутия на Скинър) и им се подава подкрепление (храна) само ако демонстрират точно определено поведение. Така, постепенно, чрез подкрепяне на определени "свободни" действия и неглижирането на дргуги, пернатото се научава на доста сложни модели на поведение, вкл. "разпознаване" (т.е. диференциално реагиране) на голям брой знаци. Обучението на децата е същата работа с тази основна разлика, че имат и вродена речева способност, която е свързана със еволюционната специализация на една нищо и никаква говорно-двигателна моторика (и обслужващите я мозъчни дялове), която от своя страна, след определено социално обучение, дава сравнителна автономност на идивида от непосредствената среда, служейки за програмирано автостимулиране, автоинструктиране (един вид говорната моторика командва останалата моторика). Затова Библията започва с творческите речеви актове на Бога. Речевата способност е началото на Човека и човешкото Общество като (сравнително) автономни от непосредствената природна среда живи системи. След това идва по-съвършеният етап на евангелското "В началото беше Словото" - Христос като Начинател, като Божествен Агент на една радикална промяна в речевите автоинструктиращи навици, т.е. на едно допълнително интериоризиране и автономизиране, което по-нататък в историята на християнската цивилизация ще доведе и до нововремската, модернистичната идея, че човешкият индивид е върховна ценност и е свободен сам да определя съдбата си.

Аз затова от няколко години говоря за това, че апологията ми на литургичното християнство е напълно в духа на съвременния научен натурализъм и не се нуждае от позоваване на свръхестествени реалности. Става дума за сложни програми/режими за освобождаване на индивида от ограниченията на тялото и средата му, освобождаване чрез ритуали, молитви и организиране в солидарни Христови общности. Който има уши, нека слуша.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)