Действително, ако се придържаме строго, към самия израз, да наистина Бог е изпъдил човека от рая, а не че човека сам е решил да си тръгне, но за мен този прочит е прочит на привидното, в това разбиране няма никаква дълбочина и никакъв кой знае какъв смисъл. Има и други пасажи в библията, които са подобни, примерно най- ярки за мен са думите на Исус "и не въвеждай ни в изкушение" - това също може да се прочете, като че ли Бог ни изкушава, не дявола, не самите ние, а Бог. По този начин се създават много обърквания, нормално е човек да заключи, че на този Бог нещо не му наред, хем тъй, хем инак, сякаш страда от шизофрения.

Ако човекът може сам да решава дали да влезе или излезе от рая, тогава този Бог е никакъв Бог, за това няма как да се каже, че Адам е напуснал райската градина по собствена инициатива, а че Бог го изпъжда - когато не разбираш творението, когато не си в хармония с него, тогава сам си създаваш неприятности, не че творението проявява някакво специално отношение към теб, а поради собствената си слепота, сам се сблъскваш с действителното, просто ракурс, ако Адам приемаше съществуващото, а не да му се съпротивлява, тогава Бог не, че му позволява да бъде в рая. Примерно Бог не може да изгони Адам и Ева от рая, просто ей така - отива и им казва напусни, такава ситуация не може да съществува, не защото Бог е справедлив, мъдър, добър и т.н., а защото закономерността на създаденото е такава, че не могат да напуснат рая, само защото Бог или Адам, или дявола просто така е решил и разпоредил.

Да го кажем така - историята на човечеството започва с опита на човека да се изравни с Бог, не че Адам е действително първия човек, а че Адам се е опитал да утвърди съществуването си, а това е невъзможно. Онова, което действително съществува, то винаги е - създаването, разрушаването, раждането, смъртта, идването и отиването не могат да го променят, не могат да го премахнат, не могат да повлияят на неговата реалност, то винаги е, извън промените във времето и пространството, каквото и да стане, каквото и да се случи, то винаги остава. Бог е единственото съществуващо, единствената неизменна реалност, единственото битие - нещата идват и си отиват, всичко е тленно и преходно, ражда се и умира, учените казват, че дори и тази вселена се е родила, и че един ден ще умре, така че дори и вселената е тленна, тя съществува, но съществува само временно, а в духовен смисъл временното, не е точно съществуващо, то е по- скоро илюзия, явление, в духовен смисъл съществуващото е вечно. Истината е, тя не е такава или онакава, тя винаги е, тя е вечна, за това е истина, лъжата е временна, лъжата не съществува, съществува истината, а лъжата е просто забулена истина, лъжата няма вътрешно присъща действителност, тя е като сянка, съществува, но негативно и временно, в нея няма нищо, за да просъществува лъжата, макар и временно, тя се нуждае от истината, ако няма истина, няма как да има лъжа.

Така, че Бог е единственото, което съществува, всичко друго - аз, ти, форума, земята, вселената, те не съществуват. Когато се опиташ да съществуваш, тогава се опитваш да се изравниш с Бог - Адам такъв, какъвто е, се е опитал да съществува и за това е записан в човешката история, като първия човек. Не, че преди Адам не е имало хора - имало е, но те не са се опитвали да се изравнят с Бог, те са знаели, че съществуват само временно, в действителност те не съществуват, за това и няма как да записани в историята, защото не съществуват, днес ги има, утре ги няма. Но Адам се е опитал - Адам е "аз съм, Бог не е", така започва човешката история, всяка една човешка история, Исус е "аз не съм, Бог е", така завършва човешката история, когато разбереш и приемеш, че ти в действителност не си, онзи който е, е Бог.

Адам се опитва да се увековечи, но това е невъзможно - просто такова е творението, такива са неговите закономерности, но с този си опит, той се откъсва от Бог, той отрича Бог, това е слепотата му, неразбирането, заблудата му, че има своя собствена реалност, отделна от Бог и че, ако хапне от дървото, той сам ще стане Бог. Адам е незрелия човек, той е все още бебе и просто не разбира - примерно, човек може да реши, че ще излезе в открия космос без скафандър, тогава ние ще кажем "космоса го уби", или примерно се опитваш да стоиш дълго време под вода без нужната екипировка, естествено ще се удавиш, тогава можем да кажем, че "морето го уби" .... или да речем, както сегашните събития, по новините казват "стихията взема еди колко си жертви", но стихията нищо не е вземала, стихията изобщо не е имала някакво намерение да убива хора, просто заради собствената ни колективна безотговорност, се случи така, че починаха хора. В действителност, нито космоса, нито морето, нито Бог правят нещо специално и конкретно към човека, а просто човека разбира неправилно и поради това постъпва по начин, че да си навреди.

Така, че от една страна, да Бог изпъжда Адам от рая, но не защото така е решил - Бог няма как да реши, да не го изпъжда, духовната заповед, не е институционален закон, който да се спазва, а закономерност, както има закономерности в материалната сфера на живота, така има и закономерности в духовен аспект и както, като нарушиш физичните закони, ще си навлечеш беля, не защото материята така е решила, по същия начин, като нарушиш духовните закони, ще си създадеш неприятности, не защото Бог така е решил.

Ракурс, това е - по такъв начин е изразено, едно нещо може да бъде казано по много начини, библията си има своя собствен стил, своята художествена неповторимост, за да се запази изказа, така трябва да се каже, няма как по друг начин. Ако се напише, че Адам сам си е решил да напусне рая, това ще наруши ритъма на библията, всичко трябва да бъде променено, да бъде написано по- друг начин - не по- верен или неверен, а просто друг, но така или инак, както да бъде написано, написаното ще има пропуски, това е неизбежно, тъй като съдържанието винаги е по- огромно от думите, дали ще четем библията, прекрасните стихове на велик поет или пиесата на гений драматург, думите са само носители, форми, показатели, те не са самото съдържание, те не са самия смисъл, смисъла е винаги по- дълбок от думите, ако виждаме само този смисъл, който са самите думи, то се придържаме само към привидното, само към фасадата, смисъла зад тях се губи, често се случва така, защото думите могат да бъдат обяснени, а човеците имаме навика, да разбираме само онова, което може да се обясни.