Според мен сам трябва да можеш да придобиеш престава какво е това собствеността, след като всеки бизнесмен, чиновник, земеделец или средностатистически човек има тази представа. Духовниците трябва да се питат за наистина по-сложни въпроси. Ако си неориентиран примерно като сополиво сираче, отгледано от църквата, това е друг въпрос, но човешкият род не се състои само от сираци.

Казвайки това, какво е собствеността. Първо правим разлика между собственост на мъж и собственост на жена. Жената самообновява човешкия си капитал по един начин, а мъжът по друг начин. Да кажем жената влага доста в дрехи и във външен вид. Мъжът повече трябва да вложи в притежание на имот, но също така в съвременни условия притежанието на работа или ценз не е за подценяване. От друга страна, в превратни времена няма значение каква собственост имаш, ами може да се гледа примерно какви способности имаш на бойното поле. При евреите е разпространено да кажем това, коя е най-ценната ти собственост - тази, която имаш в ума си, тоест способности, които си придобил, защото не могат да ти бъдат отнети и ги носиш със себе си.

Ще ти дам друг пример. Да кажем в миналото си имал земя. Но от тази земя ти произвеждаш нещо. А сега примерно купуваш нещо от немска фабрика, например втора ръка мерцедес и това е пак собственост, нали така. Но дали двата вида собственост са едно и също. Защото от земята ти произвеждаш нещо, а мерцедесът е произведен от друг. Така че много по-благоприятно е да се хвалиш с нещо, което сам си произвел, а не с нещо, за което не си развил способности за производство. При жената въпросът стои по различен начин, защото за нея няма значение от кого приема скъп подарък. Защото ако подаръкът е от чужденец, тя просто ще отиде при чужденеца и не стои в същата степен въпросът за собствеността като нещо, което позволява цикъл на производство.

Онези, които имат за собственост своите способности са подобни на жените. Защото ако способността на човека примерно е рекламата, за него няма значение дали ще хвали чужд Мерцедес или местна Застава. В дългосрочен план, сякаш собственост съществува само там, където може да устоиш на дългосрочния конкурентен натиск на нещо друго. Обаче ако не мислим толкова абсолютно, собствеността е удобно средство, което да съдържа "междинното състояние" на един път, който си поел. Тоест фиксирайки междинните резултати в собствеността, граденето става много по-организирано и облекчено.

Когато говорим за религията, нека правим разлика между кадрите на религията, т.е. проповедниците и човешкото общество, т.е. онова, за което е предназначена тя. Религиозните дейци са като всички хора, които имат определени способности и за тях се отнася горният случай, уподобен на жените. Но не трябва да правим грешка да мислим за църквата като равна на състава от своите кадри, нещо което комунизмът май направи относно собствената си номенклатура.

Иначе пък е вярно, че най-крупната форма на собственост исторически е следствие от чистите способности в организационен и политически смисъл. Вождът е придобил собственост, заради някакви способности и взаимоотношения, които е изградил преди всичко. Но нали тези способности винаги са били съпътствани от някаква собственост. Тука отново се връщаме на въпроса за активната и пасивната собственост. Примерно за вожда активната собственост може да е меча му и онова, което може да осигури на жена си, за да отгледа бъдещ вожд, но освен това, той всъщност функционално не може да придобие по-голяма собственост. И дори да придобие такава собственост, това по-скоро ще отива към разхищение. Така че въпросът за ограничаване на собствеността понякога може да е равен на ограничаване на собствеността до активната собственост с цел избягване на разхищение.

От друга страна, при съвременните общества с множество участници, чиято дейност трябва да се координира, евентуално човек може да притежава собственост, която не потребява директно, но въпросът, че той я притежава и преотдава може да носи определен координиращ ефект в обществото. Това всъщност може да се превърне в класово йерархизирано общество. При такова общество не можем винаги да твърдим, че подобно притежание на собственост автоматично е пасивно разхищение. Притежаването на собственост също може да е форма на предизвикателство - ако някой е по-добър, да дойде и да демонстрира нещо по-добро.

Това наистина се случва, като отговорът на предизвикателството може да дойде от неочаквана посока. В цивилизованите общества законът е над отделната собственост и причината за това не е някакъв идеал или намеса на Бог, ами осъзнат път, чрез който определени хора са доказали своето превъзходство над други. Но пък в общества, при които законът е просто едно копиране, той може да служи за саморазправа на хора от по-първобитно ниво. Е за тях може би е най-добре да се сбият и така да си разрешат проблемите, но понеже съществува тенденцията да се уподобяват на "европейци" не смеят съвсем открито. Така че въпросът за собствеността и нейното качество и форми зависи и от местните представители.

Също не винаги законът или проповедта са признак за местно извисяване, а понякога могат да са израз на чужда служба. Тогава изведнъж везната се преобръща и първобитните форми на притежание придобиват отново по-благороден облик. Накратко срещат се първобитния собственик Бай Ганьо и многообразованото богословче, експертче или пък езиковедче на руски, което обаче служи на нечии чужди интереси. Така въпросът за собствеността достига метафизическия си облик човек собственик ли е или служител - независимо на какво, защото чрез таланта, чрез интелекта, дори чрез идеализма си, ти пак може да станеш служител, особено ако същото е гарнирано с известна лудост или податливост на сантиментално-романтични внушения.