... състоял се отдавна, преди две хилядолетия. Разгром над поганските басни за следсмъртно индивидуалното блуждаене в царството на сенките; разгром над безотговорното и егоцентрично трупане на лични блага и дивиденти без оглед многовековната съдба на Божията общност. И триумф на Христовото благовестие за идването на Божието Царство.

А ти стига си се гивизил с гръмки фразички и инфантилни емотикончета, а си прочети сериозно и внимателно още веднъж онова, което си цитирал от св. Йоан Златоуст. Прочети си и Римляни 6. Не става дума за "тела", а само за едно тяло. Не става дума за множество възкресения на множество индивидуални тела. А за умиране и новораждане в умрелия и възкресен Христос, което умиране и новораждане се случва приживе на самите индивиди, чрез символичното умиране в кръщението и отричането от света и символичното новораждане със съучастието в градежа на Църквата. Духът е залог на това, че саможертвата и трудът на тогавашните новопокръстени вярващи няма да отидат напразно, а съгражданият от Бог чрез тях и с тяхно съучастие нетленен Храм, на който сам Христос е крайъгълният Камък, а пророците и апостолите основа, ще устои на гоненията на "този" (тогавашен) свят, ще надживее телесната скиния на загиващия стар Израил и ще триумфира победоносно. Както и става след унищожението на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. и особено по времето и след царуването на Константин Велики и изграждането на доминираща и победоносна християнска цивилизация. На този етап не ме интересува колко от съвременните литургични християни схващат величието и всеобхватността (като минали и бъдещи отпратки) на претериското тълкуване, което споделям в този клуб. Най-важното е да устояват във вярата си и да я предават на следващите поколения, без да се демотивират от пискливи катаклизмични предупреждения за скорошен край на света. Светът, който имаше да умира, и срещу който проповядваха пророците, Христос и апостолите, вече отдавна умря. Още през 70 г. сл. Хр. И сега литургичните християни живеят в света на победилата Христова Църква - Божието Царство на земята. Някой имал телесна болежка, на друг му умрял роднина, на трети не му стигали парите... Голям праз! Ап. Павел не мрънкаше, а заявяваше, че побеждава чрез плътската си немощ и дори е готов да бъде отлъчен от Църквата, стига това да помогне за нейната победа. Бог се интересува от Църквата Си като несъкрушима цялост, а не от всяка отделна и лесно заменима напукана керемидка на покрива или плочка на пода й. Не всеки е крайъгълен камък и основа на неръкотворния Божи Храм, а само светиите, обявени и почитани за такива от Църквата. Но дори и те или тъкмо най-вече те - какъвто пример бе Павел - не се отдават на фалшив възкресенски егоцентризъм. Защото Църквата не е Петрова, нито Павлова, а Христова.

Ако Господната вечеря е просто храна, то Голготската смърт е просто екзекуция.