|
"""В протестантските Събрания се прави именно това: "Молитва"(=кадене на тамян) т.е. изпълнява се това пророчество."""
Богослужението като мирис
О. Питър Гилкуист (почина миналата година, вечная памят)
Когато Исаия се озова в небесния храм, се задейства и още едно от сетивата му. Той помириса нещо, понеже "... и домът се напълни с дим" (има впредвид видяното и усетеното от пророк Исаия, описано в началото на глава 6-та, бел. моя, Ежко).
Спомням си толкова ясно, сякаш се случи вчера, момента, когато пристъпих прага на православния храм Св. Инокентий в Тарзана, Калифорния и почувствах за пръв път все още доловимия аромат на тамяна, използван няколко часа по-рано в утринната служба. Почувствах се засегнат. "Ще го приема това православно учение, - започнах да протестирам вътрешно (всъщност вече го бях приел) - но никога не могат да ме накарат да използвам тамян!"
След няколко месеца аз пак бях в Св. Инокентий, този път за богослужението, и неизбежно, за ново преживяване на познатия мирис. Този път това ми се стори доста приятно, тъй като донесе със себе си спомени за други приятни моменти от предното ми посещение.
През следващата седмица аз започнах мислено да преравям Писанието. Израил е използвал тамян в своето богослужение. Често се споменава кадилния жертвеник, издигащият се дим от който символизира молитвата на светиите. В своето небесно видение за Христос и Неговите ангелски войнства вижда Господа седнал на престол висок и издигнат, а "... домът се напълни с дим" (Исаия 6:4). Тамянът е бил един от трите дара, донесени на младенеца Иисус от мъдреците. Откровение 8 глава говори за тамян във вечните небеса. А защо не и сега? Спомням си, как си мислех това и осъзнах, че именно съвременните протестанти бяха изключението, а не правилото. Останалата част от християнството
използва тамян в богослужението си вече две хиляди години!
После, обаче, ме споходи и една друга мисъл: "Какво пък чак толкова? Трябва ли да правим тамяна на проблем? Струва ли си да го налагаме?"
Преди няколко години аз планирах едно пътуване до Минеаполис, за да преместя тъща си, Олга Грайндър, на Западния бряг по-близо до нас в Санта Барбара. Тогава тя беше на седемдесет и девет и според семейния съвет, а и според нея самата, изобщо не й трябваше още една Минесотска зима, особено пък прекарана в самота. Щях да я навестя, да й помогна с покъщината, да обявя къщата за продан и да се върнем заедно на запад. Питър Джон, най-малкият от шестте ни деца, който тогава беше единайсетгодишен, помоли да дойде с мен.
- Пи Джей, точно сега си в средата на учебната година. - започна да го убеждава Мерилин - А и освен това пътуването е доста скъпо.
- Ще си наваксам с ученето, даже ще си взема домашните за из път. - настоя Пи Джей - И ще дам нещо за пътя от собствените си спестявания.
Никак не беше убедително и двамата поклатихме отрицателно глави. Но тогава дойде следващото изречение - там вече нямаше какво да кажем:
- Татко, мамо, всички останали бяха големи, когато ходихме за последно у бабини! Те си спомнят, а аз - не. Тя ще си продаде къщата и аз ще си изживея живота без да си спомням как е изглеждала къщата на баба.
На следната сутрин се обадих в агенцията да ми запазят две места вместо едно.
Когато отпътувахме за "бабини", беше края на октомври, краят и на живописния есенен сезон. Първата вечер там, ние тримата бяхме седнали заедно в работната й стая и хапвахме нещо от китайската кухня. Пи Джей се беше настанил на кушетката с дистанционното пред себе си.
- Спомняш ли си нещо от къщата на баба си? - попитах го аз.
- Да, две неща - то отговори незабавно, сякаш се бе подготвял за въпроса. - Спомням си тапетите в тази стая. Последният път, когато бях тук, момиченцето дето живееше отсреща ме бутна от люлката си и аз си сцепих коляното. Баба ме донесе тук и ме сложи на кушетката, а аз цял следобед гледах тапетите.
- А какво е другото нещо? - отново попитах аз.
- Миризмата - отвърна той. После се изкикоти на онова, което току що бе казал. - Не искам да звуча странно, но бабините къщи винаги миришат особено.
Олга и аз преглътнахме сълзите си.
Разбира се, че всички бабини домове имат специфичен мирис. Също и Божиите домове. Скинията е имала мирис, Храмът е имал мирис, небето има мирис, Църквата също има мирис. Това е мирисът на тамян, а той ангажира в богослужението и нашето обоняние.
На мен лично тамянът ми помага да не се разсейвам по време на богослужение. А сега, още щом пристъпя прага на църквата, обонянието ми сигнализира на мозъка защо съм дошъл тук - да се поклоня на Отца, на Сина и на Светия Дух и да се моля. Е, струва ли си да държим на тамяна?
Нека пророк Малахия да даде Божия отговор на този въпрос:
Защото от слънчев изток до запад ще стане велико името Ми между народите,
и на всяко място ще принасят тамян на името Ми и чиста жертва;
велико ще стане името Ми между народите,
казва Господ Саваот. (Малахия 1:11)
Писанието ни казва, че във века на Църквата, когато Благовестието се разпространява между народите, на всяко място ще се принася тамян. В богослужението на християнската църква се предполага тамянът да върви заедно с територията, а нещо, което Бог ни е открил, липсва в поклонението, когато го нямаме там.
Редактирано от Ежко на 10.11.13 14:23.
|
Богослужението като мирис [re: Stephanus]
