Какво се случва с монетката от 5 йоре? Или как се усвояват 5000 евра.

Карлсон продължаваше да работи енергично с челюстите си и като глътна последното късче, отпусна се на възглавката и въздъхна тежко:

— Колко са нещастни всички болни! Колко съм нещастен и аз! Е, да опитаме тогава да взема двойна доза от „пресладкия прашец“, макар и най-малко да не вярвам, че ще ме излекува.

— Защо? Аз вярвам, че двойна доза ще ти помогне. Хайде да се обзаложим — предложи Дребосъчето.

Честна дума, сега нямаше да бъде лошо и Дребосъчето да похитрува малко. Той, разбира се, не вярваше, че дори тройната порция от „пресладкия прах“ ще понижи температурата на Карлсон. Но толкова много му се искаше да се обзаложат. У него остана още едно шоколадче и то ще стане негово, ако Карлсон спечели облога.

— Добре, да се обзаложим. Приготви ми по-скоро двойна доза „пресладък прах“. Когато трябва да се смъкне температура, не трябва нищо да се пренебрегва. Не ни остава нищо друго, освен да изпитаме всички средства и да чакаме търпеливо какво ще стане.

Дребосъчето смеси двойна доза прах и го изсипа в разтворената уста на Карлсон.

После отново седнаха, замълчаха и почнаха да чакат.

След половин минута Карлсон скочи от дивана със сияещо лице.

— Стана чудо! — извика той. — Температурата ми спадна. Ти пак спечели. Дай тук шоколада!

Дребосъчето въздъхна и даде на Карлсон последния шоколад.

Карлсон го погледна недоволен:

— Твърдоглавци като тебе изобщо не трябва да се обзалагат. Това могат да правят само хора като мене. Печели или губи, Карлсон винаги сияе като излъскана монетка.

Настана мълчание, през което Карлсон изяде своя шоколад. После каза:

— Щом си такъв лакомник, такъв ненаситник, най-добре ще бъде да поделим по братски каквото е останало. Има ли у тебе още бонбони?

Дребосъчето претърси джобовете си.

— Ето, три! — и той извади две захаросани лешничета и едно бонбонче.

— Три не се дели наполовина — рече Карлсон. Това знаят и малките деца. — И като отне бързо от шепата на Дребосъчето бонбончето, веднага го лапна. — Сега вече можем да делим — продължи Карлсон и погледна лакомо към останалите две лешничета: едното от тях беше малко по-голямо от другото. — Тъй като аз съм много мил и крайно скромен, разрешавам ти да вземеш първи. Но помни: който избира първи, всякога трябва да вземе по-малкото — завърши Карлсон и погледна строго Дребосъчето.

Дребосъчето се замисли за миг, но веднага съобрази:

— Аз искам да вземеш първо ти.

— Добре, щом си такъв твърдоглавец! — извика Карлсон, грабна по-голямото лешниче и начаса го пъхна в устата си.

Дребосъчето погледна малкото лешниче, което лежеше сам-самичко в шепата му.

— Послушай! — каза той. — Нали ти сам казваше, че тоя, който избира първи, трябва да вземе по-малкото.

— Ех, ти малък лакомнико, ако ти избираше първи, кое лешниче щеше да вземеш?

— Може да не се съмняваш, че щях да взема по-малкото — отговори уверено Дребосъчето.

— Тогава защо се вълнуваш? Нали то остава за тебе?

Дребосъчето отново размисли, че може би тъкмо това представлява онова разрешаване на препирнята с думи, а не с юмруци, за което беше говорила майка му.

Но Дребосъчето не можеше да се сърди дълго. При това той беше радостен, че на Карлсон спадна температурата. И Карлсон си спомни за това.

— Аз ще пиша до всички лекари в света — каза той — и ще им съобщя от кое лекарство спада температурата. „Вземайте «пресладкия прах», приготвен по рецептата на Карлсон, който живее на покрива.“ Така ще напиша: „Най-доброто в целия свят средство против температурата“.

Дребосъчето още не беше изял своето захаросано лешниче. То стоеше в шепата му толкова привлекателно, апетитно и прекрасно, че на Дребосъчето му се прииска да му се полюбува малко, преди да го изяде. Сложиш ли го в устата, и вече няма да го има.

Карлсон също гледаше захаросаното лешниче. Той дълго не откъсна очи от него, после сведе глава и рече:

— Хайде да се обзаложим, че аз мога да ти взема това лешниче, без да забележиш.

— Не, ти не можеш го взе, щом го държа в шепата си и го гледам през всичкото време.

— Хайде да се обзаложим — повтори Карлсон.

— Не — рече Дребосъчето. — Аз зная, че ще спечеля и тогава ти пак ще получиш бонбона.

Дребосъчето беше уверен, че да се спори по този начин е неправилно. Когато той се обзалагаше с Босе или Бетан, наградата получаваше тоя, който спечели.

— Готов съм да се обзаложа, но по стария, по правилния начин, дето бонбона получава оня, който печели.

— Както искаш, ненаситнико. Значи обзалагаме се, че аз ще успея да взема това лешниче от шепата, без да забележиш.

— Добре! — съгласи се Дребосъчето.

— Фокус-мокус-препаратус! — извика Карлсон и грабна захаросаното лешниче. — Фокус-мокус-препаратус — повтори той и пъхна лешничето в устата си.

— Чакай! — развика се Дребосъчето. — Аз видях как го взе.

— Приказки! — каза Карлсон и погълна бързо лешничето. — Значи ти отново печелиш. Никога не съм виждал друго момче, на което толкова много да върви в обзалагането.

— Да… но бонбонът… — избъбра смутено Дребосъчето. — Нали трябваше да го получи този, който спечели?

— Е, да — съгласи се Карлсон. — Но той вече изчезна и аз съм готов да се обзаложа, че не мога да го върна назад.

Дребосъчето премълча, но си помисли, че думите не струват и пукната пара, когато трябва да се разбере кой е прав и кой е крив. И той реши да каже това на майка си, щом я види.

Той пъхна ръка в празния си джоб. И какво мислите!

— там намери още едно захаросано лешниче, което по-рано не беше забелязал. Големичко, лепкаво, прекрасно лешниче!

— Да се обзаложим, че у мене има захаросано лешниче! Да се обзаложим, че мога ей сега да го изям! — каза Дребосъчето и лапна бързо лешничето. Карлсон седна. Изглеждаше тъжен.

— Ти обеща, че ще ми бъдеш като родна майка, а мислиш само как да си напълниш устата с лакомства. Никога не съм виждал такова лакомо момче!

Той помълча още една минута и стана още по-тъжен.

— Първо, аз не получих монета от пет йоре, задето ме жули шалчето на врата.

— Е, да. Но нали не ти връзвахме никакво шалче — каза Дребосъчето.

— Аз не съм виновен, че нямаше шалче. Но ако се намереше, сигурно щяхме да вържем гърлото ми. Шалчето щеше да ме жули и аз щях да получа пет йоре… — Карлсон погледна умолително Дребосъчето и очите му се напълниха със сълзи. — Аз ли трябва да страдам от това, че не се намери шалче? Смяташ ли това за справедливо?

Не, Дребосъчето не смяташе това за справедливо и даде своята последна петйорева монетка на Карлсон, който живееше на покрива.

СЕ ЛА ВИ.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите