Вярването във въображаеми обекти излиза малко извън рамките на философията - но да оставим това на страна.

Фактически причината, поради която вярващите, вярват е устременоста им към по-голяма печалба или казано с една дума алчност - земните богатства или ги приемат за нищожни, или просто не могат да си ги позволят, търсенето е на по-големи богатства, рая, където всичко ти е позволено и има всичко в наличност, но такива имагинерни представи не само не вършат работа, но и вредят. До някъде проявявам разбиране към материалната ощетеност, която имат някои по рождение - наистина известна утеха е тази илюзия, че ще бъдеш щедро възнаграден след смъртта, ако правиш това и онова, но всяка илюзия е лъжа, а не истина и утехата, която получава човек посредством лъжата, рано или късно ще се обърне на 180 градуса.

Вярата е вяра, когато е благодарност към бог, към живота, вярата означава начин да се слуша от сърцето, не чрез съмнението, не чрез логиката, не чрез разсъждението, не чрез интелекта, а чрез сърцето, за това вярата е състояние на отрицание на ума - богът на, който вярваш в страданието е проекция на умът. Наскоро четох за един човек, съвсем обикновен човек, много стар човек. Английският философ, мислител, доктор Джонсън, бил с него. Сутринта, когато пиели чая си, старецът казал:
- д-р Джонсън, може да се изненадаш, като чуеш, че когато бях млад и аз се опитвах да стана философ.
Др Джонсън попитал:
- какво стана тогава? Защо не стана философ?
Човекът се засмял и казал:
- но доброто настроение непрекъснато спохождаше живота ми. Доброто настроение. Заради това добро настроение, не можах да стана философ. Отново и отново здраво се опитвах да го подтисна!

Харесвам този отговор. Моментите на добро настроение са молитва. Философът не може да се моли, мислителят не може да се моли защото всяко мислене започва с "ако" ... всяко мислене започва със съмнението. А молитвата започва с вярата.
Затова Исус казва: Само тези, които са като малки деца, само те ще могат да влязат в Царството Божие тези, на които очите са пълни с учудване, за които всеки миг е миг на изненада, тези, на които сърцата им все още са открити за вълнението, само те.
Когато възрастният е бил дете, което е тичало след пеперудата това е било момент на молитва. Когато човек се влюби за първи път в мъж или жена, сърцето му бие бързо и започва да мечтае по нов начин... това е миг на молитва, първа любов, първото приятелство.
Когато събереш от своето минало няколко мига на увереност за неща, които са се издигали над ума, които умът не може да разтълкува, които умът не може да подложи на дисекция, които просто преодоляват ума, когато събереш тези трансцедентни мигове, дори малко на брой, те ще свършат работа, но в такъв случай няма да има "ако", тогава се движиш с увереност, тогава това не е предположение, не е хипотеза, не е теория, не е философстване - тогава това е вяра.