|
Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”.
В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно.
Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н.
Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние.
За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях?
Ние сякаш съществуваме едновременно на две нива - на нивото на времето и на нивото на вечността. Ние сме във времето и времето е в нас. Същевременно обаче ние сме във вечността и вечността е в нас.
Или както е казал Платон още преди много векове: има само два вида реалности – първата винаги е и никога не се променя, а втората непрекъснато се променя, но никога не е.
На нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психичен живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още неразделно свързана с тази на майка му.
Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване. Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването.
Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...
Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.
Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.
Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък - например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.
Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт.
- - -
А сега ви предлагам да се запознаете с трейлъра на един филм, който току-що бе пуснат по нашите екрани:
Сватбен обет (2012)
Филмът "Сватбен обет" е направен по истински случай.
В него се разказва за двойка младоженци, които претърпяват тежък пътен инцидент. Съпругата изпада в кома след катастрофата и сега, когато се събужда, лекарите установяват, че страда от амнезия. Поради това се оказва, че мъжът й трябва отново да спечели сърцето й.
Известно е също, че някои хора страдат през известен период от живота си от раздвоение или дори разтроение на личността. А това е възможно именно защото личността е паметов процес.
Християнството обаче акцентува не толкова на безсмъртната по природа уникална индивидуалност на човека, а преди всичко на личността му, на неговото лично спасение или погибел.
Но този подход към човека е твърде повърхностен и се намира в противоречие с наличните факти, които убедително сочат, че нашата земна личност по принцип не би могла да стане безсмъртна.
Впрочем, според мен, и апостол Павел гледа по този начин на нещата:
Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък.
Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека.
Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят;
но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос;
после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови;
Когато си в лодката, движи се брегът.
Когато си на брега, движи се лодката.
|
Личност и памет
