Всеки знае, че "утре" ще умре, но никой не знае кога ще е това утре.
Малцина са онези, които имат пълно упование и радост в смъртта си.
Прави ми впечатление, че някои възрастни хора, особено над 90 (а има и по-млади такива, особено неизлечимо болни, но дълго време на легло...) непрекъснато казват, че искат да умрат. Имах няколко близки над 90, които все повтаряха: Кога най-после Бог ще ме прибере!? Аман вече от тая старост! Не искам повее да живея....
Та, понякога и старостта, както и много болести са си проклятие или съд приживе. И това е страшното. Самата смърт не е страшна.
Много хора въртят тая фраза с "утрешния ден", но на пръсти се броят онези, които наистина се замислят. Когато бях по-млада много си мислех за това, а колкото и да е странно, днес, когато вече съм по-близо до края просто живея ден за ден. Използвам всяка възможност да си прекарам приятно и не изпускам добрите "оферти" - разходки в планината, в чужбина, на гости при приятели, почивка на някоя вила, на море, на остров... пр.,
А за съпругът ми остава да кажа, че добре се справя с препоръката на Соломон:
Еклесиаст 9:9
Радвай се на живота с жената, която си възлюбил, През всичките дни на суетния си живот, Които са ти дадени под слънцето, - През всичките дни на твоята суета; Защото това ти е делът в живота И в труда ти, в който се трудиш под слънцето.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите