В НЕДЕЛЯТА НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

От какво се изгражда пълната праведност или всеобхватната добродетел

„Отвори ми вратата на покаянието, Жизнедавче!” – такава умилена молитвена песен влага в устата ни Светата Църква, когато започва да ни подготвя за Покаянието. Има още три седмици до поста и за него може би още никой и не мисли, но тя отдалече ни посочва вратата му и предварително иска да ни настрои за влизането през нея. Искаме или не искаме, трябва да посрещнем времето на поста, но тя иска ние да посрещнем и прекараме това време по подобаващ начин. И ето че през днешния ден, през следващата неделя и по-нататък тя ни внушава едно след друго назидателни правила в две притчи и в две поразителни събития, с едното от които започва сегашната история на човечеството, а с другото ще свърши. Нека да се поучаваме и да се вслушваме в уроците на нашата майка!

Днес чрез притчата за митаря и фарисей се казва на всеки от нас: „Не разчитай на своята праведност, подобно на фарисея, но цялата надежда за спасението си възложи на безкрайната Божия милост, като викаш, подобно на митаря: „Боже, бъди милостив към мене, грешния”. Защото фарисеят, както изглежда, бил с добро поведение, но не бил оправдан пред Бога”.

Непостижимо е за нас как така – вършенето на добри дела или праведността за нас са задължителни като необходимо условие за спасението ни, а междувременно ние не можем да основаваме на тях тази надежда; но колкото и добри дела да имаме, трябва да приемем, че всички те са недостатъчни и за възпълването на този недостиг да прибягваме до други средства. Това е непостижимо за нас, но е така. Християнинът дълбоко в сърцето си трябва да носи твърдото убеждение в своята негодност при цялата си праведност или при цялото изобилие от добри дела, за които трябва да ревнува непрестанно. Така са се спасявали всички, които са се спасили и са ни оставили чрез примера си уверението във възможността на такива чувства и подбудата за съгряването им у нас самите. Погледнете покайните молитви, които са изблик на душите на Божиите светии, прославени от Църквата. Как само те осъждат себе си пред Господа!... А същевременно всички около тях са ги почитали като чисти и непорочни пред Бога!... Мислите ли, че в това е имало неискреност? Не! Това е било искрен вопъл на душата към Бога! И следователно има възможност дълбоко в душата си човекът да счита себе си за негоден, независимо от цялата видима чистота на душата или изправност и честност на поведението. Та и как иначе да бъде? Утвърдете в себе си мисълта, че Бог иска от нас пълна праведност или всеобхватна добродетел и че само такава праведност и такава добродетел могат да бъдат заложени в основата на нашето спасение и да подхранват у нас блага надежда. Вижте какво изисква това!

Пълната праведност или всеобхватната добродетел се състои от три части.

Първо. От добри дела, извършвани външно и видимо за всички, в своето време и на своето място. Това означава: ако някой проси милостиня, дай му. Ако някой те е обидил, прости му. Дошъл е някой твой враг, нахрани го. Седнал си на масата, вкусвай храната си по устава и въздържано. Дошло е време за молитва, моли се благоговейно и както се полага... Встъпваш в някаква длъжност, труди се усърдно, и така нататък... Всяка минута и всяко място имат своите добри дела, които всеки, встъпващ на това поприще, трябва да изпълнява. В това отношение целият живот на човека трябва да бъде непрекъсната верига от добри дела, от минутата, когато той придобива съзнание в този свят, и докато излезе от него... Като онези, които шият картини с мъниста, ред по ред прикрепват мънистата всяко на неговото място, и именно тези, а не други мъниста на това и на друго място, и само тогава, когато спазят всичко точно, без да объркат мънистата и без прекъсване и пропуски, картината получава подобаващия и вид и името си, така и по отношение на нас Господ само тогава ще счете някого за добродетелен, когато той разгърне цялата картина на живота си така, че да не пропусне нито едно място и нито един момент във времето, без да извърши задължителното за него в този момент дело. Застани сега тук ти, който се осланяш на своята праведност, и кажи: така ли живееш, винаги ли си правил добро и никога ли не си пропускал да извършиш задължителното за теб дело, не си ли допускал дело полудобро и даже съвсем недобро? Ако е така, осланяй се на своята праведност, а ако ли не, търси друга опора за спасението си!

Второ. Другата част, влизаща в състава на пълната праведност, съставят добрите чувства и разположения, които се скриват зад видимо извършваните дела. Това са любов, мир, търпение, кротост, милосърдие, въздържание, смирение, благоговение, отдалечаване от всичко и прочее. Добрите дила, извършвани видимо, за да бъдат наистина добри и да служат за спасение, трябва непременно да бъдат израз на някое от добрите вътрешни чувства; така че ако в основата им няма добро чувство, което да ги въодушевява, те са негодни и богопротивни. Така например благоговейното обръщане на ума и сърцето към Бога е добро, богоугодно вътрешно настроение. Когато го има в душата, то изисква неотложно и съответни на него дела: домашна молитва, многобройни поклони, посещаване на службите в Божия храм, поклонение на светите места, честване на икони, палене на кандила, кадене и т.н. Подобно множество видими дела има и за изразяването на всяко вътрешно чувство. За изразяване например на милосърдието има седем дела на душевното и седем дела на телесното милосърдие. Но винаги трябва да помним, че вторите, тоест видимите дела, само тогава имат цена, когато са израз на първите, на вътрешните чувства. Така и всички видими дела на благочестието: поклони, молитви, посещаване на храма и други – само тогава ще бъдат наистина добри дела, когато са израз на вътрешното благочестие или на благоговейното обръщане на ума и сърцето ни към Бога, а без него са нищо. Същото може да се каже и за всички дела на милосърдието – че те само тогава са наистина добри, когато изразяват искрена братска любов към всички за слава Божия, а не са някакъв вид приспособяване към другите, желание човекът да се покаже или, както често казват сега, желание да се покаже хуманност; това е езичество в християнски одежди. Същото може да се каже и за всички други външни дела – че истинската им цена се определя от вътрешното разположение... Защото иначе може телом човек да е в храма, а с душата си – в блудилището, с езика си снизходително да се извинява, а в сърцето си да осъжда, с положението на тялото си да показва почтителност, а вътрешно да изпитва презрение, с очите си привидно да не гледа лицата, а в душата си да се разпалва от похот и т.н. Вънщно всички тези дела може да са добри, но пред Бога се обезценяват от чувствата, които се таят в душата при тяхното извършване. Следователно можем да основаваме спасението си на праведността само тогава, когато сме сигурни, че всичките ни чувства и разположения са изправни и богоугодни – и при това не за час или два, а цял живот и непрестанно. И така, кажи ти, който искаш да поставиш спасението си на основите на доброто си поведение: не са ли се промъквали някога зад привидно добрите ти дела неправедни чувства, които са ги осквернявали... Ако не са се промъквали (но кой може да каже това?), то успокой се в твоята праведност; а ако ги е имало, както всеки трябва да осъзнае това, то се смири и търси друго основание за своята блага надежда за спасение.

Трето. Третата част от пълната праведност представлява твърдата до смърт „ревност за Божията слава”, въодушевена от пламенна „любов към Бога” и въодушевяваща всички добри сърдечни чувства и всички добри видими дела.

Когато в сърцето има добри разположения, струва ми се, можем да бъдем по-спокойни за своята участ. Но ето на какво обърнете внимание, братя. Ние сме създадени от Бога по Божий образ и подобие, създадени сме, за да се прославя чрез нас Божието име по цялата вселена или за да посветим себе си на целите на Бога... А междувременно ето какво може да се случи. Някой може да е жалостив и да проявява на дело своята жалостивост, но да няма и помисъл дори за Бога при всичките си милозливи дела и чувства. Неговата жалостивост няма да бъде спомената пред Бога, защото не е приета от Него като заповед и не на Него е посветена като служение и жертва. Друг е кротък и безгневен и показва с делата си това разположение, като не си позволява да бъде увлечен от чувствата на вражда и отмъстителност; но при това той следва някакво инстинктивно разположение към отстъпчивост, породено от съзнание за безсилие и плахост, а не следва заповедта на Господа, Който казва: „прости! Отмъщението е Мое – Аз ще отплатя!” (Срв.: Рим. 12:19) Такава кротост няма цена пред Бога. Трети е въздържан, дори крайно въздържан: малко спи, почти не яде и не пие, рядко излиза навън, винаги си е в къщи, зает с някаква работа; но той не на Бога посвещава трудовете си, а или на някакви користни цели, или на празната човешка слава. Такава въздържаност и трудолюбие Господ не признава като достойни за награда. Така е и за всичко останало. Не е достатъчно да имаме добри чувства и разположения (които могат да бъдат и естествени – вродени), необходимо е още те да бъдат оглавени от едно дълбоко вкоренено в душата разположение – ревността за Божията слава, да бъдат проникнати от нея и да бъдат неин израз. Ако това го няма или не е в нужната степен и мяра, цялата ни доброта се вменява за нищо пред лицето н Господа, Който ще каже някога: „махнете се от Мене всички, не ви зная откъде сте!” (Срв.: Лук. 13:27) Не ви познавам, защото вие през целия си живот не Ми дадохте да ви позная, защото вашите добри чувства и дела не бяха посветени на Мен.

И така, кажи ти, който се надяваш да получиш спасение поради праведността си, винаги ли и в необходимата мяра си имал у себе си ревност за Божията слава и винаги ли тя е въодушевявала твоите добри чувства и дела? Ако това е така (а кой може да каже това за себе си?), то успокоявай се в твоята праведност, а ако ли не, търси друг начин да се оправдаеш пред Бога и друго основание за спасението си!

И така, който иска, може да основава надеждата за спасение си и на своята праведност, само нека да направи така, че тази праведност да бъде съвършена, пълна и всестранна, тост целият му живот да бъде непрекъсната верига от добри дела, без пропадания и пропуски, и зад тези дела винаги да се таят добри чувства и разположения, на които те да бъдат видим израз, и всички тези чувства и разположения да бъдат въодушевени от ревността за славата Божия и да са жертва на Бога... Затова нека онзи, който има в себе си всичко това, да дойде, да застане дръзновено пред лицето на Господа и да Му каже, ако смее и ако му позволи съвестта: „не съм като другите човеци” (Срв.: Лук. 18:11). А ако това го няма у теб, замълчи и не смей да подигнеш очи към небето и да отвориш устата си, а викай от дълбочината на душата си с гласа на митаря: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” (Срв.: Лука 18:13). Не се осланяй на това, че имаш някакви добри дела и добри чувства и че понякога чувстваш наплив на гореща ревност по Бога. Бог иска не нещо, не колкото и да е, а всичко, цялата пълнота на праведността и добротата; и когато на човека не му достига нещо от нея, то Той отхвърля целия човек като негоден. Вие ще вземете ли дрехата си от шивача, ако в нея има всичко, и то добре ушито, но липсва полата или ръкавът? Или, когато дърводелецът ви донесе маса, добре направена, на без един крак или някаква друга част, ще му кажете ли: „Добре, остави я”? Така и по отношение на нас, Бог не може да признае някого за праведен, ако в него не достига нещо от праведността. Но ако никой не може да се похвали, че е вършил в пълнота и без пропуски всички добри дела, и е имал всички добри чувства, и винаги е бил въодушевяван от ревност по Бога с цялата сила на душата си, то по-добре и да не помисля да основава спасението си на своята праведност, за да не се излъже в тази надежда в решителния момент. По-добре да забрави за праведността си и, колкото и добро да е направил, да чувства дълбоко в сърцето си своята негодност пред Бога и да търси други начини да се оправдае, като вземе пример от митаря! Ела, припадни и плачи пред Господа, Който със Своята безценна кръв, пролята на Кръста, е умил всичките ни грехове и с безпределната Си святост възпълва всичките ни недостатъци. Ревнувай за добродетелта, не давай сън на очите си, за да не пропуснеш случая да направиш добро, да не допуснеш лошо чувство и да не отслабнеш в ревността. Цялата си надежда за спасение възлагай на Господа, „Който стана за нас премъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (Срв.: 1 кор. 1:30).


Светител Теофан Затворник

ТВОРЕНИЯ – Том 1

ВРАТИ НА ПОКАЯНИЕТО

Слова и проповеди

Стр. 304 -310 на Зографското издание