|
Митрополит Антоний Сурожки
"Спомням си една моя енорияшка, която ми рече: “Отец Антоний, не мога да търпя повече Екатерина Сергеевна. Не можете ли да избавите някак енорията от нея?” Казах й: “Вижте, Ирина, вие трябва да търпите Екатерина Сергеевна, аз трябва да търпя Екатерина Сергеевна и вас, а Бог трябва да търпи и трима ни. Как мислите, на кого е най-трудно?”
Преди време прочетох следното писмо до един вестник:
Уважаема редакция,
Ще си позволя да ви занимая с един въпрос, за който и без друго знаете.
Имам предвид реда, или по-точно безредието, при практическото православно богослужение.
Познавам една полякиня, живееща отдавна в България. Тя сподели с мен приблизително следното: „Понякога имам нужда да се помоля в храм. Католичка съм, но храмът си е храм. Молила съм се и в джамия у нас в Полша, това е нормално, без, разбира се, да се прави нещо, което оскърбява християнската вяра. Затова и съм влизала в православните ви храмове.
Но там е ужас! Влез-излез, непрестанен шум, торбички шумолят, хлябове, бонбони, вина и какво ли не още се вади от торби и се нарежда някъде, а всичко това е придружено с непрестанно шептене. Защо вашите храмове са такива?”
И аз се питам същото, уважаема редакция. Каквито и да са каноничните основания за протичането на празничната служба, като православен мирянин (какъвто поне си мисля, че съм) никога не мога да се съглася, че точно по време на ангелогласното пеене на хора, докато свещеникът реди слова с осветен от Бога смисъл, че точно тогава трябва една голяма маса да се тътри до средата на храма, няколко на брой женици да я обикалят в продължение на половин час, докато наизвадят от бездънните си торби всичко, което са надонесли. Та изтърват, та се съветват... Това се случва в нашия централен N-ски храм, но съм сигурен, че е повсеместна българска картинка.
Защо не се въведе ред? Защо се допуска боговдъхновеното празнично служение да се скверни (тази е думата според мен)? Как да встъпя в общение с Бога, когато в ухото ми се шуми? И защо сякаш това никого не дразни? Кой трябва да се намеси? Защото, както ми беше казала познатата ми полякиня: „Който иска да бъбри, да иде на пазара, а храмът е за този, който иска да се моли!”
Не мога да не се съглася с това.
С уважение Р. Т. РУСЕВ
--------------------------------------------------------------------------------
Ето и отговора:
"Вкусете и ще видите колко благ е Господ"
Нашата вяра е опит. Личен опит от лично общуване с Живия Бог.
Чуждият опит - преразказан, описан - може само отчасти да ни даде някаква смътна представа за Божията благост. Как можеш да се насладиш на меда, ако сам не го вкусиш?
Когато с помрачено сърце започнем да съдим за богослужението по външни белези, значи сме си останали едни външни наблюдатели. Няма никакво значение, че сме стояли цели два часа под купола на храма сред богомолния народ. Сърцето ни е било отвън - смутено, осъждащо, сухо и далече от духа Христов.
Христос не се е дразнил от тълпите, които постоянно и навсякъде Го следвали. А те със сигурност били шумни и груби - народ, пресъхнал за Бога, изнурен от непосилната тежест на греховете си, притесняван от демони и земни тирани.
Божият Син за тези хора дошъл - да ги спаси и освети, да ги направи синове на Царството Божие.
И такива сме всички ние - изкупени от проклятието на греха, но не безгрешни; синове на Царството, но още в тленна плът; призвани за рая, но още клонящи към ада; родени в кръщелния купел за живот вечен, но още неминали през смъртта. Всичко ни е дадено, но все още в залог. Добрият завършек за нас е дар свише, не наша заслуга.
Православието не е за перфекционисти. Такива по-добре се чувстват в мъртвохладния готически порядък, в наложената с меч тишина на джамията или в измамния покой на пъпното съзерцание. Казано е: „дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21).
Ние желаем съкровището на Горния Иерусалим. Затова и светата Литургия ни приканва: „ГорeV имеим сердца”.
Чудото за нас се извършва близко и естествено, защото ние не разсъждаваме върху това как точно става това, а просто участваме в него такива, каквито сме, по силата на чистата вяра. Стараем се само грехът ни да не участва, без да се правим на други, каквито не сме.
И ето: бръкваме в торбичките си (защото нямаме чанти от крокодилска кожа!) и изваждаме вино - но то става Кръв Христова; изваждаме питка от близката фурна или омесена у дома - но тя става Тяло Господне, хляб небесен, по-благ и от манна; олио от бакалията - но то става целебен елей на радостта; изваждаме бонбон или сладка - но сме нахранили Христа в лицето на някой „от тия малките” (вж. Мат. 10:42).
От нас това и се иска. Да бръкнем в тези торбички, защото то означава, че сме разтворили и душите си. Останалото извършва Божията благодат.
Погледнато отвън, шумим досадно, „тътрим” някакви маси, шептим. Но ако можеше да се съди отвън, то нямаше да е тайнство - едната ни немощ щеше да остане на показ. И светът бързичко щеше да ни заличи. А сега разбираме какво значи: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2Кор. 12:9).
Не отричаме, че е плод именно на нашата немощ, когато нарушаваме строгата дисциплина с движенията си, с шумовете си. Но не ни ли е заповядано от Господа да носим един на друг немощите си, както Той понесе нашите немощи. Това е и начинът да встъпим в общение с Бога, но ако не сме разбрали това, за какво са ни тишината и дисциплината?...
Какво може да знае тази полякиня католичка, за която е все едно дали е в църква или в джамия, за вярата и за благочестието на „няколкото женици” в скромната православна черква? (Може би по-добре щеше да е за нея да извърши „нещо, което оскърбява християнската вяра”, както възпитано се е изразила, за да осъзнае ясно истинското си място!)
Бихме се помолили да й открие Бог как жениците, погледнати в небесна перспектива, съслужат в този момент с ангелските сили, участват невидимо в херувимското славословие. Обаче това е невъзможно, ако човек не отстъпи от егоизма си. Не става дума за елементарния и груб егоизъм на ежедневната борба с делника.
Има и „тънък”, духовен егоизъм, много по-коварен.
Решил човек „да се помоли в храм”. Напуснал тишината, уединението на дома си и отишъл в църковното събрание, сред ближните, за да се изпълнят думите Господни: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз” (Мат. 18:20). А какво се случва? Започва да негодува срещу тях, да ги съди, да се дразни. Всъщност, иска да си остане сам, макар и сред тях. Затова му пречат нетърпимо, когато напомнят за съществуването си. Затова и никаква радост от общението не може да покълне в него. Затова и му е все едно в какъв храм е, понеже той все си е сам... Защо не си беше останал вкъщи?
В отговор към нашия читател ще прибавим още, че от външното безредие в храмовете ни, забелязано от него, не се „скверни” „боговдъхновеното празнично служение”, както на него му се струва. Христос Сам ни пояснява какво осквернява човека. Това са: „зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:19), излизащи от сърцето.
Нищо подобно не изваждат благочестивите жени в храма нито от „бездънните си торби”, а още по-малко от сърцата си.
Г-н Русев все пак е прав, че ние не можем да се съгласим с празните приказки по време на Литургия, с одумките и смеховете, с безразборното придвижване насам-натам. Всичко това е незачитане на светинята, съблазън за ближните, стоящи на молитва. Само че, откъде да знаем ние за какво си говорят другите, какво ги вълнува в този момент, защо се придвижват или седят? Нима е редно да ги подслушваме и дебнем? Защото и това е грях.
Казаното се отнася не за тях, „другите”, а лично за мен. Аз преча на тяхната молитва, ако шумя без нужда, аз скверня богослужението, ако се смея или приказвам, аз ги смущавам с безкрайното си суетно ровене из пликчета и хартийки. Аз тях, а не те мен!
Оттук трябва да тръгнем.
Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
""
Редактирано от Ежко на 11.09.11 13:55.
|
"А Бог търпи всички нас" [re: Mъглишeв]
