Казах Рим и провесих нос, отчитайки колко още имам да видя там, а няма да е скоро. После трябваше да се надъхвам, за да си оправя деня
Имах предвид инфантилност поне в едно отношение, независимо от количеството и качеството на наблъсканата в главата литература. Сигурна съм, че и най-зрелите индивиди имат своите малки, бебешки тайни. Някои със сигурност все още си хврълят чорапите зад или под леглата, или гризат упорито нокти. . Да, едно и също имаме предвид и го казваме с различни думи. Ти се справи по-добре.
При мен оценката е пряко свързана с описателната част. Налага се произведението да е поднесено така, че да оформя образни рамки, за да мога да усвоя информацията в него. За това не можах да се насоча към икономическите науки, поради невъзможността ми да поемам цифрови анализи и формули. С физиката започнах да се справям някак си едва когато се появиха "народни" книги, в които физици с писателски талант като Микио Каку поднасят основите на тази наука, предимно чрез картини.
Имам и друг проблем. Не мога да чета автори, които се престарават да лелеят. Това се получи с книгата на Арместо. Предълги изречения, достигащи до 1/5 от страницата! Мисълта се губи, проследяването става трудоемко, а обръзт претоварен. Определено има пръст и преводачът, защото тогава купих две книги от Арместо и другата се чете далеч по-добре. Сякаш книгите са писани от различен автор, а предвид двамата им преводачи не е трудно да се досетя, кой е провалил втората.
Така стана и с "Миналото е далечна страна". Чудесна тема, прототипна, но авторът е употребявал думата "минало" безогледно. Има я в почти всяко изречение и след три страници, думичката започва да пулсира в главата, заличавайки съдръжателността. Тези повторения, които можеха да бъдат граматически и редакционно избегнати съсипват четивото и го правят досадно.
Важи и за Орхан Памук. Писал, не брисал, описвал...Повторения, повторения...ужас!!! Още съм на кашони поради липса на бибилотека, за да цитирам конкретната книга, която развали отношенията ми с Памук. Кликването на посоки в единствения му публикуван в читанката роман, не променя нищо от становището ми:
Пашата май не одобряваше това сближаване на Ходжа с падишаха, останало извън контрола му; подложил го на същински разпит — подпитвал за мене, наредил да ме проучат, ама Ходжа ми го призна доста по-късно, едва като заточиха пашата и той се махна от Истанбул, защото съм щял, според Ходжа, да прекарам всичките си дни в тровещ ме страх. И все пак усещах, че пашата проявява по-голям интерес към мен, отколкото към Ходжа; гордостта ми бе поласкана — приликата ми с Ходжа тревожеше пашата повече и от мен самия. По същото време приликата като че ли бе загадка, която Ходжа не искаше да разбули, съществуването й обаче ми вдъхваше странен кураж — казвах си понякога, че докато Ходжа е жив, благодарение на нашата прилика всички заплахи ще се отдалечават от мен.
Ходжа, пашата, Ходжа, пашата, пашата Ходжа....
Или това:
Науката за звездите, рекъл пашата, си е чист софизъм, главният астролог Хюсеин ефенди се забърка в неща, дето не се оказаха лъжица за неговата уста, занимаваше се с политически интриги, опасявам се, рекъл пашата на Ходжа, че си хвърлил око на освободеното място, не че не вярвам, рекъл му, в тъй наречената наука, ала тя е обвързана повече с оръжията, отколкото със звездите, дейността на главния астролог е обречена, всички, заемали тая длъжност, то си е очевидно, са били в края на краищата или убивани, или, което е по-лошо, щом се докопвали до някоя тайна, изчезвали безследно, та това е, рекъл пашата на Ходжа, причината, поради която не ми се ще моят вярващ в науката любимец Ходжа да става астролог, то и без друго главен астролог ще става Съткъ ефенди, човек достатъчно глупав и простодушен, за да се справи с работата, чух, рекъл още пашата на Ходжа, как си се сдобил с книгите на предишния главен астролог, никак не ми се ще да се забъркваш в подобни истории.
Последното чудо е едно изречение! Лалалалала, запетайка, чух, рекъл, чух, запетайка, рекъл, запетайка, запетайка.... и край с нишката. На всичкото отгоре в романите му, странно защо, изреченията доволно се разделят не с точка и главна буквичка, а с точка и запетая. Похват, който намирам за безмислен и натоварващ, като не разбирам "елегантността" на това пунктуационно "новаторство".
(Явно съм тъпа, в обработката на така поднесената фабула, защото майка ми припада по Памук. Моят мозък е недоразвит и дава на късо.)
Ето такива писателски подвизи ми вкисват настроението и сбогом Насим Талеб, колкото и да ми е интересна теорията му за "Черните лебеди".
Редактирано от *abi* на 28.06.11 11:12.
|