|
Левит 10:1
А Аароновите синове, Надав и Авиуд, взеха всеки кадилницата си и, като туриха в тях огън и на него туриха темян, принесоха чужд огън пред Господа, - нещо което им беше запретил.
Под позлатената украса горяха свещи. Отблясъкът на пламъка им играеше в излъсканите специално за случая вази с на пръв поглед неразличими изкуствени цветя. Всяко тяхно листенце беше избърсано старателно от праха, който се беше събрал. А отдолу, под цветята и украсата, беше подредена сцена на пластмасово бебе, лежащо сред изкуствена слама. Сламата беше изкуствена, пластмасова. Истинската слама има дъх. За някои приятен, но за изтънчения градски вкус не чак толкова.
Настроението беше приповдигнато. Дори децата се вълнуваха. Не, не заради Него, те мислеха за един белобрад старец, който минава през комина и раздава подаръци. Малко изкуствено, но всички бяха усмихнати и с новите си дрехи. Някои си подаряваха подаръци. Младежите бяха подготвили рождественската си сценка. Подобна на тази от миналата година. Пасторът проповядваше същата проповед върху същия текст. Пяха същите песни както миналата и по-миналата година, защото вярваха, че за този ден трябва така.
После всички си отидоха . На другия ден разтуриха сценката, събраха си изкуствената слама и прибраха пластмасовото бебе в кутия за следващата година. Изгасиха свещите, цветята оставиха, понеже не пречат.
Той се е родил в ясли. Пише, че не е имало къде, но това не е точно така. Имало е къде – Негова е била Вселената. Могъл е да се роди когато и където поиска. Но Сам е решил да се роди там – в сламата, в обора, понеже всички ние се раждаме в мизерия. Минали мъдреци, поклонили Му се и му подарили скъпи вещи. Не един на друг, а на Него. Пеели ангелите, но долу нямало кой да ги чуе, освен едни овчари.
Всички чакаха славен Спасител Родът му, погледнато по човешки бил славен. Самият цар Давид бил един от прадедите му, но от Витсавее, Уриевата жена, която по неправеден начин Давид взе и разгневи Бога.
Бог по странен начин беше поставил Славата Си в безславното. Вярвам, че не е искал да има нищо, което да изглежда нагласено. Не както го правим ние хората.
Минали години. През първите векове последователите Му били гонени, изгаряни на клада, хвърляни на гладни лъвове, но пазели вярата в сърцето си. Оцелелите се криели в катакомбите и през сълзи стенели: Veni Creator (дойди, Създателю!), и очаквали да дойде този път не като малко дете, а като Цар.
През 313 г. гоненията срещу християните са официално прекратени. Властта решава, че за нея е по-изгодно да “опитоми” християнството и да го използва в свой интерес, отколкото да го гони. Постепенно църквата (неофициално) започва да се ръководи от светската власт.
Резултатите не закъсняват. Около 350 г. папа Юлий I забелязва, че народът масово участва в честванията на бог Сатурн, в чест на който се организирал пищен фестивал. От друга страна езичници чествали и раждането на бог Митра на 25 декември. Папата налага на същата дата да се чества раждането на Исус.
Тази дата е съобразена единствено с езическите традиции, тъй като според това, което можем да предположим, четейки Евангелията, реалната дата на рождението на Исус е около празника Шатроразпъване, който е месеци по-рано.
Нека оставим историята. Винаги съм забелязвал, че празнуването на Рождество в църква е най-старателно подготвеното събитие. Всичко се изпипва до най-дребния детайл. Но (не знам, може би е субективно), никога не съм усещал Неговото присъствие там.
Знам аргументите в полза на празника.
Това е време, в което може да се благовества на невярващите.
Този аргумент ме натъжава. Толкова ли е немощна църквата, че трябва да чака своя повод веднъж в годината?
Няма нищо лошо – ние честваме раждането на Христос, а не на бог Митра.
Няма и нищо хубаво. В Библията има описани много празници с ясен регламент кога и как да се честват. Къде е този празник в Словото Божие (ако то е върховния ни авторитет)?
Всяко нещо, което се прави за слава на Бога е добро.
За слава на Бога ли е да се повтарят едни и същи релогиозни ритуали всяка година?
Тези мисли не ги споделям с невярващи. Те честват това, което не знаят. Но за нас, които внасяме чужд огън в Светилището, за нас са тези мисли.
|