. . . Цялата ни добродетелност извън Христа е като "нечиста одежда", като идол, с който Го подменяме. Добродетелите ни не са условие за това, дали можем или не, да пристъпим към Христа, а средство, с което да Го съхраним по-дълго в себе си. Св. Симеон Нови Богослов казва, че когато се явим пред Божествения Съдия, няма да ни питат дали сме постили, напуснали ли сме света т.е. дали сме приели монашество, давали ли сме милостиня, а ще ни запитат дали се е изобразил в нас Христос? Това, за което св. ап. Павел бил постоянно "в родилни болки". Само в Него е възможна истинската метаноя metanoia (очидтване на ума, покаяние), истинското "пре-ум-ление", и "о-личностяване", само ако сме се "облекли в Христа", и сме "придобили Ум Христов". Само в Евхаристията, разбира се; доколкото участваме в нея, ние сме "участници в Божественото естество" (2 Петр.1:4), само като причастници, ние от тълпа, ставаме Църква и носители на вечния живот и на светостта.

Не е ли светостта, другото нещо, за което няма акустика в този свят, именно защото не е от този свят, и поради това твърде малко котираща се в него? Това, че днес светостта е изхвърлена извън борда на нашия свят, е още един модус на секуларизма, който вече разяжда съзнанието ни. Защо светостта е толкова дефицитна в момент, когато всички ние сме призовани да бъдем святи, като своя Отец? Не е ли най-голямата ерес – по думите на св.Симеон Нови Богослов –да не вярваме, че може да има светци, както в древността?! Та нали светостта е самата същност на Църквата; нейната екзистенция и сила?! Не случайно в древността, (а и сега) св. Евхаристия се извършвала върху мощите на различни мъченици; както и това, че непосредствено след празника Петдесетница, когато е основана Църквата, се чества Неделята на Всички Светии. Според Светите отци, именно, Църквата е онази жена от Откровението, която е в родилни болки, докле не изроди светостта у всеки вярващ. Ако Църквата е наречена "общност на светии", то защо тогава, "не изглеждаме малко по-изкупени"? Светостта не е музейна антика, а нещо което трябва постоянно да преломяваме и вкусваме. Светостта е онтологична, а не морална категория, единствено възможна в Църквата, като благодаттно единение с Христа; като "изобразяване" на Христос в нас, и то само при условие, че преди това сме разрушили собствения си "имидж"! Едва тогава, може да кажем, заедно с Апостола: "вече не аз живея, а Христос живее в мене". Светостта е една ментална смърт, отдаване, самопреодоляване, забравяне на самия себе си; поради тази нейна специфика, която изисква да разкъсаме усмирителната риза на собственото си самосъзнание и самомнение и да разбием бутафорията на собственото си его – тя е толкова чужда на този автономен, на този така страстно вкопчил се в живота свят. Светостта е твърде семпла, като "тихия ветрец", в който се бе явил Бог; твърде чужда на афектираната набожност на този суетен свят, за да бъде изкарана на бис. Светостта не е съвършенство, което без Христа е своеобразен нарцисизъм; нито пък, безгрешност, - защото както знаем, целта на нашия живот не е достигането на безгрешност, а на обожение – тя е по-скоро, едно тихо, безшумно умиране и самоотречение, едно съзнаване на собствената си нищожност извън Христа, един своеобразен kenosis /"о-нищ-ностяване"/, един живот за Едното потребно. Именно, в това умаление и кеносис е и истинското възвисяване и обожение за което говори и св. Максим Изповедник: "Колкото повече ние отстъпваме от себе си, толкова повече в нас се помества Светият Дух." И затова "у светиите и у Бога има една и съща енергия" - по думите на същия. Така "през твоите очи, започва да гледа Бог, и чрез ръцете ти, да действа Бог" (св. Симеон Нови Богослов), като по този начин ставаме съ-образни на Христа и богове по благодат. Това е а б с у р д а на светостта и обожението, по пътя към които – според св. Максим Изповедник – трябва да се снеме бездната между Бога и човека, света и рая, небето и земята, сетивновъзприемаемото и умопостигаемото. Именно, абсурдността на светостта, така чужда на логиката на този свят, детронираща всички познати ни клишета и условности, е причината за нейното изпадане в немилост. Ето поради това без-умие и юродство на светостта, извиращо от нейната свръх-разумност, изтръгващо ни от битовизма и тривиалността на ежедневието, в които уютно сме се настанили – светостта днес е дума-табу. Ние, които трябваше да бъдем "христосовци" (christoi), сега сме едни твърде "анемични" християни; твърде глезенички и капризни, копнеещи щото постоянно да бъдем ухажвани, и всички и всичко да гравитира около нас - дори Църквата. И вместо ние да се променим в нея, имаме претенции да сме нейните спасители. Още един белег за секуларизма ни.

Днес, обаче, Църквата има нужда от светци, а не от реформатори, забравили да променят преди това самите себе си. Тъкмо обратно - само и единствено светостта, бидейки съвършено друг свят и друго световъзприятие, е в състояние да премахне менталната ни шизофрения и "диа-боличност", и да снеме, положеното върху нашето его, отчуждение.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите