Няма никакво съмнение, че Бащата обича децата Си. Ала от тях има - и ще има такива - които са Го намразили. Това, разбира се не означава, че ще пожелаят да се "нихилират", да изчезнат "яко дим" - напротив, ще предпочетат завистливо да скърцат със зъби поради ония техни братя и сестри, които са останали в едно с Любовта. Ако щеш го наречи и някаква форма на мазохизъм.
Имало едно време един син, който намразил баща си дотолкова, че чак му се искало да не го е имало никога (забравяйки, че без Твореца, не би могло да го има и творението). Нещо по-вече - и по-страшно - готов бил дори да го убие, само и само да не му се мярка пред очите. За разлика от него, обаче, бащата не преставал нито за миг да обича детето си и да се грижи за него - от мъничкото бебенце, та чак досега, когато този човек бил станал вече зрял мъж. Според светската представа този мъж бил доста интелигентен - както се казва много начетен, знаещ по-вече от мнозина други. Точно с многознанието се опитвал да се покаже, да изпъкне пред другите, да се наложи над тях, затова където и да отидел, все му се искало да бъде център на внимание. Това, разбира се, много го ласкаело. Всъщност, това било най-възвишеното за него чувство, което гъделичкало егото му и подхранвало самовлюбеността му: показването на превъзходството си над другите. Така синът неусетно привикнал да обича най-вече и най-първом себе си, да търси да задоволява и да угажда най-вече и най-първом на собственото си его, а за любов и саможертва към другите - в това число и към баща му - просто не оставало място в сърцето му.
Да си представим как същият този самовлюбен, неблагодарен син, с каменно твърдо и ледено студено сърце, един ден, след множеството си беззакония породени от коравосърдечието му, стигнал до най-голямото: извършил убийство - убил човек, който видимо го превъзхождал във всяко знание и така му отнемал възможността да бъде първи. И ето, синът бил осъден да лежи доживот в строг тъмничен затвор.
Минали години, през които любящият баща не преставал да прави ежедневно опити да отиде да се види със сина си. Последният, обаче, не само че не искал да го вижда, но и не желаел да чуе каквото и да било за баща си.
Една късна есен, бащата бил избран за президент на държавата. По повод настъпващата Нова Година и идващия Нов Век бащата-президент амнистирал всички затворници с едно единствено условие: да се върнат в бащиния си дом. Прибирайки се късно вечерта, президентът, отваряйки пощата си видял, че едно от писмата е от администрацията на затвора. С болка на сърце прочел, че синът му, заедно с още други затворници доброволно пожелали да останат в килиите си доживот.
Вечерта настъпила Новата Година, а след нея, започнало Новото Хилядолетие. Събуждайки се от сън, синът погледнал през единственото прозорче на килията. В същия миг го заслепили лъчите на Слънцето - ярко, топло, дори изгарящо. Видял и множество хора - весели, засмени, прегръщат се любвеобвилно, някои се целуват, други пък плачат, но не от мъка, а от радост - неизказана, неописуема радост. И всички пеят ли пеят изпълнени с това неземно щастие.
Синът, обаче, не се зарадвал на тази гледка - напротив, той така се озлобил, че му се приискало да има един автомат, с който да стреля, да стреля, да стреля и да избие всички тези хора. В един момент разбирайки, че всъщност нищо не може да направи, синът извърнал главата си от прозореца (понеже лъчите на Слънцето били непоносимо изгарящи, въпреки че хората навън се къпели в тях и точно тези лъчи били източникът на неизказаната, на неописуемата радост). Но какво да види - накъдето и да се обърне, килията му била се превърнала в един голям прозорец - накъдето и да погледне, вижда все тези радостни, все тези щастливи хора . . . И тези, болезнено изгаращи го до болка любвеобвилни Лъчи, които той мрази с всичката си душа, с цялото си сърце и разум. И въпреки че до него съвсем, съвсем близо били неговите "приятели"_затворници, той се чувствал някак си сам, някак си самотен, даже и в моментите на разговар с тях.
Опитвайки се да избяга от изгарящото Слънце, от парещата гледка, синът започнал да търси нови срещи с "приятелите" си затворници, ако може някак си да забрави, ако може някак си да не гледа. Но какво било изумлението му, когато срещайки погледите им с ужас разбрал, че те мислят и чувстват същото като него. И за него. . . А мисълта за това Слънце, за тези хора все го гложди: все му се иска да стреля, да стреля, да стреля. А не може. . .
А Слънцето продължава да си свети, хората навън се къпят в лъчите Му и в морето. И чудно как лъчите за тези хора съвсем не са изгарящи.
И хората пеят ли, пеят. . .
Редактирано от Eжko_ на 02.11.10 14:41.
|