|
Из
Питъл Гилкуист:
След няколкодневни предварителни обсъждания върху богослужението, ние се обърнахме към Джон Браун и неговото изследване върху църковната история непосредствено след дните на Новия Завет.
- Най-изумителното нещо, което открих през тези три месеца, прекарани в четене, е наличието на епископи през първи век - започна той. - Досега съм смятал, че епископите се появяват в Църквата през по-късен период - някъде по средата на втори век. Но сега ги откривам далеч преди края на първото столетие.
На първо място имаме Поликарп - мъж, за когото със сигурност съм слушал. Той е бил епископ на град Смирна около стотната година след Христа. Ранните автори като Иреней пишат, че той бил духовно чедо на апостол Иоан и че бил ръкоположен за епископ от самите апостоли.
После следва Климент Римски, ръкоположен за епископ на града през 90 г. сл. Христа плюс-минус някоя и друга година. Неговата връзка с апостолите ясно проличава от споменаването му от ап. Павел във Филипяни 4:3.
Но най-шокиращи за мен се оказаха сведенията за Игнатий Антиохииски - става въпрос за Сирийска Антиохия, собствената църква на не кой да е, а на апостолите Павел и Варнава - който е бил епископ на града от около 67 г. до мъченичеството си през 107 г. сл. Христа. Братя, 67 г. е Библейско време! Говорим за самото сърце на Новозаветната епоха. А само за двама от Дванайсетте знаем, че са били мъртви по това време. Не смятате ли, че другите десет биха оказали неимоверна съпротива, ако епископската длъжност не е била позната и утвърдена?
Разбира се, епископ Игнатий е познат на всички църковни историци. Той е оставил след себе си седем писма, написани непосредствено преди смъртта му, адресирани към църквите в градовете, през които е минавал на път за своето мъченичество. Тези писма не само представят с кристална яснота ролята на епископската длъжност, но и говорят за наличието на епископи и в много други църкви. Той категорично заявява, че тези първи епископи са били поставени на длъжността си от самите апостоли и представляват непрекъснатостта на апостолското служение в Църквата.
Тъкмо бяхме започнали да се съвземаме от откриването на литургия и тайнства в ранната Църква и ето ти сега и епископи! И то ранни епископи - през първи век. Започнахме жадно да поглъщаме Апостолските Мъже - сборник от произведения на християнски автори, които са познавали апостолите и са били научени от самите тях (включително трудовете на Игнатий, Поликарп и Климент) - и пред очите ни се разгърно едно изцяло ново видение по отношение на християнството.
Но и самият Нов Завет беше недвусмислено ясен по въпроса за епископите. Епископ не е само наименование за функцията на надзорника, но и конкретна длъжност в Църквата. Разглеждани в тази светлина, Новозаветните отпратки към епископ ставаха пределно ясни.
Най-ранният Новозаветен текст е от книга Деяния Апостолски 1:20, и се отнася до отпадането и замяната на Иуда. В старият превод (King James) четем: "Епископството му друг нека вземе". Някои от по-новите протестантски преводи увъртат около думата и предават епископство като "място", "пост", "положение" или малко по-доброто "чин". Истината е, че гръцката дума в текста е episcopen, а буквалното й значение е епископство: длъжността на епископа. По времето, когато е била написана книга Деяния, тази дума вече не е означавала нищо друго освен епископ. Между другото, Дванайсетте са били повсеместно признати за първи епископи на Църквата.
После следва поздравът на св. ап. Павел към Филипяните, писан приблизително около 65 г пр. Христа, където той казва: "Павел и Тимотей, раби Иисус Христови - до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи, с епископи и дякони..." (Филипяни 1:1). Приет на доверие, този откъс ясно показва, че длъжността на епископа е имала своето място в църквата във Филипи по средата на първото столетие.
Често възниква въпроса, както се случи и с нас, за взаимозаменяемостта на думите презвитер и епископ в Деяния и Посланията. Не се ли срещат места като Деяния 20, например (ап. Павел и водачите на църквата в Милит) или Тит 1:5 ("... да поставиш по всички градове презвитери... "), където термините могат да се отнасят и до епископската, и до презвитерска длъжност? Без съмнение, в някои откъси съществува възможността за подобно припокриване. Но според същия критерий и в Новия Завет, и в най-ранните произведения в историята на християнството се срещат три конкретни пастирски длъжности: епископ, презвитер и дякон.
За нас най-интересният пасаж, на който попаднахме, беше пак от книга Деяния Апостолски, глава 15 - Събора в Иерусалим. В Антиохия възниква смут по отношение спазването на еврейските закони и местната църква, неспособна да се справи с проблема на място, го отнася до апостолите и братята в Иерусалим. Годината е 48 или 49 сл. Христа. Бива свикан събор, който да установи Божията воля по въпроса и да разреши спора.
Забележете какво се случва. На Събора, в присъствието на "апостолите и презвитерите" (стихове 4 и 22), включително и на ап. Петър, когато вече всички са приключили с изказванията си, именно ап. Иаков, брата Господен, а не някой от Дванайсетте, взема думата и казва: "Мъже, братя, чуйте ме!" (стих 13). И Иаков определя окончателното становище по отношение на необходимото за разрешаването на спора. Защо Иаков? Защо не Петър или някой от другите апостоли? Защото според всички ранни автори, които се занимават с проблема, по времето на Събора, Иерусалимски Епископ е бил ап. Иаков. И според записаното в книга Деяния, той определено е действал като такъв!
За моето лично преминаване от конгрешанска към епископална църковна уредба много ми помогнаха някои наблюдения. На първо място, точно както и в Новия Завет, всеки съвременен епископ, който струва нещо, се нуждае от "Амин-а" на своето паство. Истината е, че оглавяваната от епископ църква на практика е едновременно и епископална, и презвитерианска, и конгрешанска - всички наведнъж. Заедно с презвитерите и дяконите, право на глас има и народа. Разликата е тази, че конгрешанската уредба е: един човек - един глас, и накрая обикновено паството пасе пастиря, докато в епископалната уредба право на глас има всеки, но пословичната отговорност лежи на плещите на епископа. Както в случая с ап. Иаков в Деяния, 15 глава, Епископът взима окончателното решение.
Друго едно наблюдение мога най-добре да споделя като предам разговора си на закуска с председателя на една евангелска деноминация. Бяхме стигнали до откритието: епископи в Новозаветната Църква и бяхме преминали към епископално управление. Моят приятел, чиято деноминация е една от конгрешанските църкви, беше донякъде изненадан от нашата смяна на курса. Той беше убеден, че Новия Завет проповядва единствено конгрешанска политика.
В течение на разговора се стигна до темата за възникването на ново движение между някои от неговите църкви.
- Мнозина от нашите пастори са обсебени от учението за множественото старейшинство на хора като Рей Стедман - оплака се той. - Трудно е, когато си се посветил на конгрешанско управление и изведнъж почне да се промъква презвитерианската нагласа. Някои от нашите църкви вече са се ориентирали в тази насока.
- Какво бихте сторили, ако паството гласува за преминаване към множествено старейшинство? - попитах го аз.
- Няма да го правим на проблем, ще го приемем, стига да не е за постоянно - каза той. - Така въпросът ще се уреди по презвитериански.
- Ами ако хората като паство изберат да го направят за постоянно? - попитах аз.
- Тогава ще се наложи да се намеся лично и да сложа край ...
- Но това ще е по епископски.
На практика, в края на краищата ръководството винаги се поема от някого. Можем да си приказваме за волята на народа, за егалитаризъм, независимост и пр. колкото си щем, но накрая начело на колоната застава един. Не ни ли учи на това и реалността? Даже в Самата Св. Троица, където трите Личности напълно споделят Божествената Природа, Отец е Извора и Източника на единството. Независимо дали на небето или на земята, йерархията съществува - и сред хората, и сред ангелите.
Ще ми се да споделя и още нещо по отношение на епископите, нещо доста успокоително. След дългогодишни опити за живот под по-малко ръководство, най-после аз вече знам кой държи кормилото. За мен е чест да се поклоня и целуна десницата на нашия Архиепископ Филип, с когото сме равни по отношение на братството ни в Христа, и все пак на когото доброволно се покорявам като на йерарх, който бди над душата ми.
До неотдавна аз бих възразил яростно на това, което току що казах:: "Много добре, но какво ще стане, ако епископът се окаже лош?" Първо, православните християни участват при избора на своя епископ. Второ, всеки епископ е отговорен пред съвета на епископите и най-накрая пред патриарха. Поради тази причина, когато сме имали лоши епископи, те са били отстранявани. (Еретикът Несторий е заемал най-високия пост в Източната Църква, но дори и той е бил сменен.) И трето, по-добре слаб водач, отколкото никакъв. Анархията е най-лошата форма на управление.
Аз приемам старата баптистка истина, че властта покварява и че абсолютната власт покварява абсолютно, макар никой православен епископ да не разполага с абсолютна власт. Но и обратното също е вярно: независимостта покварява и абсолютната независимост покварява абсолютно. Защото такава независимост води до абсолютна власт - абсолютна власт в ръцете на всеки индивид.
Йерарси е имало в древен Израел, йерарси има в Новия Завет, както и през цялата история на Църквата. Съвсем по Библейски - те вървят с територията.
Редактирано от Eжko_ на 17.11.08 11:00.
|
Защото Иаков е първият епископ на Иерусалим [re: cave]
