|
Понякога се чувствам неудобно да проповядвам за неща, които са изобличение за мен самия и които пронизват като нож собственото ми съзнание, изкарват на показ собствените ми грехове и ме карат да преосмисля самия себе си. Казвам си: ”Боже, редно ли е да поучавам другите за нещо, в което самият аз имам да израствам твърде много?”. Винаги Божият отговор е бил ДА. Словото Божие не би трябвало да е приумица на проповедника, а Слово от Живия Бог. Не Слово, с което проповедникът поучава останалите, а такова, което служи и на самият проповедник, изобличава го, изгражда го и расте в него. Такова е и това слово в Римляни 12.
И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение.
Странен е езикът на Павел – уж жертва, а жива! Може ли една жертва да е жива? Нали всяка жертва, позната на евреите е била предназначена да умре – от гълъбчето до вола. Тук обаче се иска жертва от различен вид – жертва на нашите собствени тела като наше служение, при това не мъртва, а жива.
Не може да не си спомним и за най-съвършената жертва – Оня, “Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците. И като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст”. (Фил. 2:6-8).
Като във Филипяни не просто ни е даден високия пример на нашия Господ, но нещо повече – призовани сме да имаме “същия дух”. Оня Христос, Който държейки вселената, бидейки в Божия образ, се отказа от всичко, стана човек. Не! Не просто човек, а слуга. Не просто слуга, а един който умря така, както са убивали най-долните хора. Всемогъщият Бог прие образа на най-нископоставения човек!
Христос, който в скръбта на последните си часове каза: “Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш”.
И това “не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш” беше пропито от съвършена искреност. Казваме ли толкова искрено “не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш” във всяка молитва за всяка наша нужда?
Години след великата жертва на Христос Павел продължава да говори за жертва. Някой би казал, че Жертвата е принесена веднъж за винаги и с това всяко жертвоприношение би следвало да приключи. И ще бъде прав. Това не е умъртвена старозаветна жертва, принесена според закона. Това е жива духовна жертва на телата ни, както пояснява:
И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си.
Да престанеш да се съобразяваш с това което ти казва този свят е нещо, което наистина ще ти струва всичко.
Този свят предлага много модели на подражание, които почти всеки спазва. От малки децата са призовани да следват своите “идоли” – музиканти, артисти или политици. На нас ни е даден един не особено популярен модел на подражение. Един, който никога не е бил суперзвезда според човешките критерии, както някои твърдят. Исайя казва за Него:
Защото израсна пред Него като отрасъл, И като корен от суха земя; Нямаше благообразие, нито приличие та да Го гледаме, Нито красота та да Го желаем.
Той бе презрян и отхвърлен от човеците.
Божието слово ни съветва да се преобразяваме по един такъв модел на някой който е презрян и отхвърлен от човеците , като не се лъжем, че следването Му може да ни донесе същото. Защото “светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана”. На друго място се казва, че ние сме виделината (светлината) на света. Светило, което не е покрито, а свети на високо място, свети с риска неговата светлина да не бъде приета добре.
Нека продължим да четем словото в Римляни 12
който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според делата на вярата, които Бог е на всекиго разпределил.”
Голямо изпитание на вярата е да бъдеш високопоставен и да мислиш за себе си скромно. Така е, защото гордостта идва неусетно и може леко да се промъкне в сърцето ни, заедно с радостта от всеки наш успех. Това ми напомня за един от малкото хубави ритуали в католическата църква. По време на коронацията на всеки нов папа монах, който държи прът с горящ лен произнася три пъти „Sic transit gloria mundi” (Така преминава световната слава). Така би трябвало да се напомни на папата, че въпреки високия му престол, той остава смъртен човек. Този прът с горящ лен трябва да бъде знак за всеки един от нас във времена на издигане и да ни напомня, че всяка слава ще повехне, а единствено съкровищата, трупани на небесата остават вовеки.
Днес може да си прославен от всички и модел за подражане, а утре като Давид да преживеш унижението например да се правиш луд. Наистина в стария завет има един такъв интересен случай, когато прославеният воин Давид беше принуден да се прави на луд, драскаше по портите и оставяше лигите да текат по брадата му , за да спаси живота си. Знаменателно унижение на прославения военачалник, след което унизеният Давид пише 34-ия псалм в прослава на Бога за чудното Му избавление – избаление с цената да бъде луд в очите на хората. Можем да си спомним и за Навуходоносор и за мнозина други, но най-светлият пример е самият Христос, който при все, че беше в Божия Образ, прие образ на слуга по собствена воля. Колко са великите хора, които са приели образ на слуги? Дори колко са големите проповедници, чието смирение им придава излъчване на слуги?
Същото е и когато вършиш добро наистина едната ти ръка да не знае какво прави другата. Да забравиш стореното от теб добро, за да бъде запомнено от вечността.
В 25 гл на Матея се говори за едни хора, които са видяли Спасителя гол, гладен, жаден, болен, странник и в тъмница и са му помогнали. Затова те наследяват царството. Странно е, че те не знаят кога са сторили това добро. Те вероятно не знаят кога са сторили кое да е добро, но Бог знае и ги възнаграждава с Царството. От другата страна стоят другите, които вероятно старателно водят статистика на всичките си заслуги, но се оказват незаслужили. Там вероятно е и оня фарисей, който в молитвата си казваше:
“Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник. Постя дваж в седмицата, давам десетък от всичко що придобия.” (Лука 18).
Добре е да помним, че каквото и добро да правим, то заслугите на самите нас не могат да превишат заслугата на Бога и не могат да придадат достойнство на нашето недостойнство.
9 ЛЮБОВТА ВИ ДА БЪДЕ НЕЛИЦЕМЕРНА...
Това е едно от нещата, което не може да бъде научено, тренирано или усъвършенствано. Човек може да изучава Словото, може да придобие всяко знание, да има вяра така, щото и планините да премества, но не може да се научи на нелицемерна любов. Любовта или съществува, или отсъства. Можеш да се правиш, че обичаш някого, но не може да го обичаш лицемерно. Това е и парадоксът в този стих. А още по-странно е, че любовта – нещото, което няма начин да придобием с човешки усилия - е заповед. А истинската любов идва от Бога. "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си".
Как ли се е чувствал Петър, когато след като три пъти се е отрекъл от своя Господ трябва три пъти да отговаря на трудния въпрос “Любиш ли ме?”.
Ако днес Исус ми се яви и ме попита същия въпрос, какво ли бих му отговорил.... Дали тогава в съзнанието ми като на филмова лента биха изникнали всички ситуации, в които лекомислено съм се отричал не само с думи, а преди всичко с делата си от Бога? Имам ли чистата и нелицемерна любов? А в Божието слово външната проява на любов към Бога най-често е описана като многообразни прояви на любов към ближния, а също и към враговете. Така е и в тази 12 глава на Римляни:
- В братолюбието си обичайте се един друг, като сродници; изпреваряйте да си отдавате един на друг почит...
- Радвайте се с ония, които се радват; плачете с ония, които плачат...
- Помагайте на светиите в нуждите им; предавайте се на гостолюбие...
ИЛИ:
- Благославяйте ония, които ви гонят, благославяйте, и не кълнете...
- Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; Ако е жаден, напой го
Това е истинската любов лъм Бога – тя се проявява в отношението към ближния, както казва Исус: “Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили.”
Чудя се колко пъти, когато пеем в църква песни в прослава на Създателя и Му напомняме колко много го обичаме, думите, които излизат от устата ни надрастват емоциите и са излъчване на искреността на сърцето ни!
Главата завършва с едно впечатляващо обобщение:
“Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто.
Нужно е да знаем, че победите в духовния свят твърде често не са съпроводени с победи в материалния. Христос спечели най-голямата победа от най-безславното място. Бог не ни съветва да воюваме така, както воюва света – противопоставяйки реципрочно по сила зло на злото. Напротив, Бог ни съветва да сеем добро във всяка ситуация.
Исус се молеше” Отче, прости им, защото не знаят какво правят” тогава, когато хвърляха жребий за дрехите, свалени от гърба Му.(Лука 23:34)
Понякога нашата вяра се препъва, когато гледаме успехите на нечестивите и неуспехите на праведните. И няма да сме първите, ако решим да се съблазним в това. Има един Асафов псалом (Псалм 73), където се говори за същото. Можем да изпаднем в депресия, ако го прочетем до средата, но нещата се обръщат с “И подир това ще ме приемеш в слава. Кого имам на небето освен Тебе? И на земята не желая другиго освен Тебе. Чезне плътта ми и сърцето ми; Но Бог е сила на сърцето ми и вечния ми дял.” – писано е векове преди Христа, а звучи съвсем новозаветно. Колко от нас осъзнават наистина, че най-голямата придобивка не е кое да е материално благословение или изцеление, а наследството в Божието царство. Боже, помогни ни да разбираме това неоценимо богатство!Редактирано от a123 на 30.10.08 23:56.
|
Римляни 12
