Здравей В.В.
Ето го текстът на Маконъл от главата посветена на „Отъждествяването”. Това е най-бързото, а след време надявам се да оборудваме всички интересуващи се клубари с пълна електронна версия.

7.
ДОКТРИНАТА ЗА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО:
НОВОРОДЕНИЯТ ИСУС И ИЗКУПЛЕНИЕТО НА ДЯВОЛА

Тази книга ще осветли нова пътека в конструктивната интерпретация от откровението на Павел. Тя разкрива много нови жилки от първоначалната истина, дълго скривана от сетивното познание, интерпретиращо Словото... Те (апостолите) не знаеха какво се случи на кръста и през трите дни и нощи преди Неговото възкресение, но ние трябва да знаем за тези три дни, понеже това ще изгради вяра вътре в нас. Тайната е скрита в тези три дни.

Кениън, „Какво се случи по времето от Кръста до Трона”, стр. 9,12.

Учението на Слово-Вяра е митологично представяне на падението на Исус от съвършен човек до сатана и то отрича, че изкуплението на човека има място на Кръста. То премества спасението на човек към времето след предполагаемата двойнствена смърт на Исус на Кръста. Те поддържат, че Исус е заместник на всеки един човек в ада... Понякога митът има различни вариации и включва знанието като инструмент, който Исус използва, за да преодолее сатана в ада... Знанието е начин да бъдем като Бога, а посредством узнаването на това, което се случи с Исус на Кръста, вярващият може да установи своето равенство с Исуса във всяко едно отношение.
Юдит Манта, Новорождението на Исус чрез учението на Слово-Вяра, стр. 35, 37.

През 19 столетие, концепцията за „Отъждествяване” се популяризира в много серии от „по-задълбочен живот”. Първата от тях се поддържа от Кесвик, Англия (1875). Движението на Кесвик учи, че вярващите могат частично да превъзмогнат тяхната наследствена тенденция към греха чрез лично „отъждествяване” с отделни аспекти от Христовия изкупителен акт- особено Неговата смърт, погребение, възкресение, възнесение и прослава. Отъждествяващите форми са нещо като експериментален мост между антропологията и христологията. Движението на Кесвик учи, че за да бъдеш отъждествен чрез вяра с Христовата спасителна дейност, трябва да бъдеш „в Христа”. Тогава Неговият опит в изкупителния акт, косвено става човешки опит. Отъждествяването е път за присвояване в този живот и на изгода, и на изискванията на Христовото изкупление.

Докато движението на Кесвик започва с библейски ортодоксални доктрини за Христос и човека, за да формира своята доктрина за Отъждествяването, теологията на Вярата използва култови, метафизични концепции. Тези резултати в еретическата доктрина на „Отъждествяването”, която отрича физическата същност на изкуплението, поддържа, че Христос станал демон и бил „новороден” в Ада, също така учи, че вярващите могат да се преобразуват във въплащението на Бога (=обожествяване). В останалата част на тази глава, терминът „отъждествяване” ще приписваме и на Кениън, и на Хегиновите странни доктрини за човека, Христос, изкуплението и обожествяването.

Концепцията, че Исус е умрял духовно е така решителна за теология на Вярата, че някои от учителите на движението произнасят божествения съд над всички, които задават въпроси. Например, при описанието на един свещеник, който ярко се противопоставил на Отъждествяването (Исус станал демон бел. фрог), Кенет Коупланд твърди зловещо, че „този приятел е равносилен на смърт днес”. Сега го казах, за да те предупредя (кенет коупланд). Не критикувайте хората, които проповядват Отъждествяването. Ако не го разбирате, затваряйте си устата и се молете.”(1) „Отъждествяането” е много важен момент, понеже той е основата на теологията на Вярата, проповядващо, че вярващият се въплъщава в Бога. Чрез „отъждествяване” с Исусовото „духовно изкупление” вярващият се обожествява. Коупланд заплашва тези, които смятат, че е възможно да се докаже, че Отъждествяването е основано на култови идеи.

КУЛТОВА СЪЩНОСТ НА ДОКТРИНАТА ЗА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО

Според Кениън, изкуплението е истина, която остава непозната за Исусовите ученици, които не разбират нито значението на „духовната смърт”, нито „тайната” на Неговото тридневно пребиваване в ада след погребението. Само на Павел се дава „откровение” за „тайната” на Христовата смърт(2). Кениън написва две книги, отнасящи се за версията му за Отъждествяването. Първата е памфлетът, Отъждествяване: Романтиката в Изкуплението, и втората, която е много повече експанзивна: Какво се случи от Кръста до Трона. Преди да се обърнем към самото отъждествяване е необходимо да разберем схващането на Кениън за човека.

АНТРОПОЛОГИЯ НА ВЯРАТА:
ЧОВЕШКАТА БОЖЕСТВЕНОСТ- САТАНИНСКА СЪЩНОСТ

Кениън учи, че човек, като едно прекрасно създание е „в Божия клас на съществуване”(3). Под това той има предвид, че човек и Бог притежават обща природа: и двете са духовни същества. Кенет Хегин отива още по-далеч като казва, че „човек не е физическо същество. Човек е дух.”(4). Единствената разлика в природата на човека и Бога е в положението, а не в естеството. Обикновената антропологична дефиниция, която Движение на Вярата използва навсякъде е тази, че „човек е дух, който притежава душа и живее в тяло”(5). Според Кениън, „човешкият дух представлява действителния човек”(6). Подобно и Хегин настовява, че „ние живеем в тяло, но сме духовни същества”(7).
Всеки, дори и смътно запознат с метафизиките, ще установи култовата природа на идеята за човека при Движение на Вярата. Всички метафизични култове учат пантеистичната идея, че щом Бог е във всяко нещо, то всяко нещо е бог(особено човекът). Така Ралф Уалдо Трайн говори в Нова Мисъл, където прокламира, че „в същност животът на Бога и човешкият живот са идентично подобни, и те са едно. Те не се различават по своята същност, по качеството; те се различават по състоянието”(8). Всички метафизически култове настояват, че „действителният” човек е дух, а не тяло. Мери Бейкър Еди, например пише, че „духът е реален и вечен; материята е нереална и преходна. Духът е Бог, а човекът е Негово подобие и сходство. Човек не е материален, той е духовен”(10). Това одухотворено становище за човека не е юдео-християнско и не е разкрито в Библията.
Възприемчивостта на Кениън към култовата антропология произлиза от вярата му, че човек няма независима природа. Човек винаги е „зависим от по-висша сила, отколкото в своя духовен живот. Той трябва да сподели или Божествената същност или сатанинската”(11). Човешката природа е била Божествена преди падението и демонична след него. Човекът е бил трансформиран от божество в демон чрез „духовна смърт”. Духовната смърт е много повече, отколкото отъждествяването с физическата смърт(12). Позицията на Кениън учи, че „физическата смърт е в действителност естествена природа(13). Това е сатанинската същност да въвлича човека в грях, преобразувайки го в „ново сатанинско създание”(14). Подобно и Хегин учи, че „с получаването на вечен живот ние придобиваме Божествената същност”, по същия начин „духовната смърт означава наличието на сатанинска природа”(15). Не само, че всяка природа беше покорена от сатана, но в човешката корпорирана власт над създанието беше прехвърлена на сатана чрез Падението. Адам предаде Бога, като даде на сатана онова, което Бог му беше връчил- в теологията на Вярата това е обяснено като „Висша измяна”(16). По този начин сатана става бог и управлява създанието посредством „легално право”. За да си възвърне света, Бог трябва да нанесе „справедлив” удар на сатана, като му плати откуп(17).

ХРИСТОЛОГИЯ НА ВЯРАТА:
ДУХОВНАТА СМЪРТ И НОВОРОЖДЕНИЕТО НА ИСУС ХРИСТОС

Според Кениън, Исус е умрял 2 пъти на кръста: първо, духовно, и втори път- физически. Било е необходимо Христос да умре духовно, защото болестта и грехът имат духовен произход, а не физически. Кениън твърди, че „грехът и болестта идват от един и същ източник. Сатана е причинителят и на двете”(19). Подобно „болестта има духовен произход. Това се проявява в нашите физически тела като заболяване”(20). Самото заболяване е физическа проява на проблема, който е духовен по произход. Христовата физическа смърт осъществи съвършено покорство, но не можа да изкорени греха и болестта, защото и двете имат духовна същност. Физическата смърт на Христос беше начало на Неговата изкупителна дейност, а не нейният край. Кениън пише, че:
„Всичко, което Христос извърши, всъщност беше извършено от Неговия Дух. Неговият Дух беше Този, Който понесе греха. Неговият Дух беше Този, Който изстрада мъките на наказанието за сметка на човека. Неговият Дух беше Този, Който провъзгласи справедливост... Неговият възкръснал Дух беше даден на човечеството за негово Изкупление. Човек е така свързан със сетивното познание, че вижда само физическото страдание на Христос на кръста и Неговото физическо Възкресение. А всъщност имаше нещо много по-възвишено зад това”(23).

С всичко това Кениън твърди, че истинската изкупителна работа на Христа беше не агонията на кръста и победата на Неговото телесно Възкресение, а Неговата „Духовна смърт” и „Духовно Възкресение” съдържаха Неговото истинско изкупително дело.

В теологията на Вярата, Христовите физически страдания и пролятата кръв нямат сила да изкупят и да освободят повече никой друг. Според Кениън, ако Христовата физическа смърт плати всичко, то тогава всеки човек би могъл да умре за себе си. Грехът е в духовното царство. Неговата физическа смърт означаваше край(24). „Краят” представлява Неговата физическа смърт и страдание в ада. Превъзходството на „духовната смърт” се поддържа от много водачи на Движение на Вярата. Например Фред Прайс пита:
„Мислите ли, че наказанието за нашите грехове беше умъртвено на кръста? Ако това беше така, двамата престъпници биха платили цената на греха си. Не, наказанието беше изпратено в ада, отделено от Бога... Сатана и всички демони в ада помислиха, че са го пленили и хвърлиха мрежа към Исус, теглейки Го надолу към ада, за да излежи нашата присъда(26).

Кенет Коупланд още по-директно отрича ефикасността на изкуплението чрез Христовата кръв: „Исус отиде в ада, за да освободи човешкия род от наказанието за Адамовото предателство... С проливането на Неговата кръв то (човечеството) ре беше изкупено... Исус прекара три ужасни дни и нощи в недрата на тази земя, за да възвърне за теб и мен правата ни с Бога”(27). Исусовото страдание плати човешкото наказание и го направи наследник на вечния живот. Или както Кениън ясно определя: „Той отиде в ада, за да ни вземе след това на небето”(28).

Не е учудващо, че метафизическите култове също отричат, че Исусовата физическа смърт изкупва греха. Мери Бейкър Еди твърди, че „материалната кръв на Исус не беше достатъчно ефикасна, за да изчисти греха, когато се проля на „обвинителното дърво”, отколкото тогава, когато течеше в Неговите вени”(29). Тя обяснява идеята, че Божествения гняв трябваше да бъде умилостивен чрез физическа жертва, като „езическа концепция””(30).

Популяризирането от Кениън на подобни култови концепции направи невъзможно за него да повярва, че Христовите физически страдания на кръста можеха да бъдат достатъчни за спечелване на човешкото изкупление, без някакво по-знаменателно духовно страдание в духовното царство. Това одухотворяване на Исусовата смърт, дали косвено (както при теологията на Вярата), или категорично (както при метафизиците), разрушава същността на Евангелието. То е култово и еретично.

Същото е и при Христологията на Движението на Вярата. „Трите ужасни дни и нощи” в ада причинили много повече, отколкото външното, повърхностно страдание на Христос. Кениън учи, че когато Исус умрял духовно, се извършила такава вътрешна трансформация в Неговата природа, подобна на онази, която стана с Адам, когато той съгреши. На кръста, когато човешкият грях и духовна смърт се приписват на Него, Исус стана”ново сатанинско създание”. Като резултат, „Исус стана грешен”. Неговият Дух се отделя от Бога”(31). Това отделяне от Бога беше по-голямо, отколкото отчуждението поради човешкия грях. Духовната смърт преобразува Христос от Богочовек, в смъртен (сатанински) човек, чрез строгостта на Бога към Него. В теологията на Вярата Исус не беше откуп за греха: Той беше преобразуван в демон”(33).

След като Исус изстрада човешкото наказание и изпълни всички легални човешки задължения към сатана, Бог декларира, че справедливостта е постигната. Понеже бе взет от духовна смърт и превърнат в сатанинско творение, „Исус беше новороден преди да възкръсне от смъртта”(34). Той отиде в ада като смъртен човек, но се появи оттам, новороден отново като възкръснал човек. Това „новорождение на Исус” победи тогава сатана и неговите сили на тъмнината ва ада. „За нас е важно да отбележим, че „новороденият победи сатана””(36).

ЛЕГАЛНА СТРАНА НА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО

Според Кениън, Отъждествяването на Христос цялостно се свързва с нашето падение, демонично състояние и „нашето пълно свързване с Него в заместителната жертва”(37). Отъждествяването с Христа има две страни: „легална страна” и „витална страна”. Легалната страна на Отъждествяването „разкрива онова, което извърши Христос във времето от отиването на кръста, докато седна отдясно на Отца”. Тя се смята за „легална”, защото изпълнява справедливостта на Бога срещу сатана, който владее създанието и силата на Адамовото върховно падение. За да изкупи човека от сатанинската легална власт, Исус трябваше да вземе върху Себе Си духовната смърт, сатанинската природа и „проклятието на Закона”, което е грях, болест и нищета.

ВИТАЛНА СТРАНА НА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО

От божествена страна, всичко което Бог трябваше да извърши, за да изкупи човека, вече е било извършено от легалната страна на Отъждествяването(39). От човешка страна, вярващият трябва да заеме своето „място” в Христа, да упражни „правата”, които Христос му дава, или накратко- да намери своето „отъждествяване”, с Христа. Виталната страна е актуализирането върху съвършеното изкупление на Христа, вече възприето от човека в легалната страна на Отъждествяването.

Решителният край на виталната страна на Отъждествяването е обожествяване. „Обожествяването” може да бъде дефинирано като процес, чрез който човеците се преобразуват в богове. Във версията на Кениън за обожествяването, човек е бил сътворен с божествена природа, но след грехопадението се е изпълнил със сатанинска природа; чрез новорождението, обаче, той отново придобива божествена същност. „Да се родиш отново”, проповядва Кениън, означава да получиш „Божествена същност и живот”(40). Кениън е знаел добре, че обожествяването е учение на метафизическите култове. В един от ранните си бюлетини той пише:
„Християнска Наука, Теософията, Нова Мисъл и Модерният Унитаризъм учат, съзнателно или несъзнателно, че всеки човек притежава Бога в себе си. Ако човек има Бог в себе си, то той и Бог са свързани и въплътени(41).

Кениън е знаел за учението на култовете, че човек е въплъщение на Бога и в този пасаж той възразява срещу това, но чрез виталната страна на Отъждествяването учи същите неща.

Днес, Кенет Хегин продължава учението на доктрината на Кениън за човешкото обожествяване. Хегин казва, че „има действително въплъщение в новорождението!”(42). В новорождението Бог придава „Своята природа, субстанция и съществуване на човешкия дух”(43). Оттук, Хегин поддържа, че „всеки новороден човек е въплъщение” и че „вярващият е такова въплъщение, каквото е и Исус от Назарет”(44). За да разбере читателят метафоричният език на Хегин, привеждаме следните цитати:
„Ние сме Христос!”(45)
„Действително, в Писанията църквата е наречена Христова. Тя все още не е установила, че ние се идентифицираме с Христос. Когато го направим, ние ще започнем да извършваме работата, за която сме предназначени.”(46)
„Христос е главата- ние сме тялото- и тялото Христово е Христос.”(47)

Накрая като че ли той се мъчи да опровергае горните твърдения(48). Но в повечето случаи, твърденията му са ясни: чрез отъждествяване с Христа в новорождението, човек става въплъщение на Бога.

Както беше споменато, позицията на Кениън за спасението като обожествяване има силни култови аналогии. Нова Мисъл учи, че щом човек установи, че е духовно същество, свързано с Христовия Дух, той се е преобразувал в Бог. Според Трайн, „след като се разтворим за божественото влияние, ние сме се променили от обикновени човеци в Богочовеци”(49). Подобно на учителите на Движение на Вярата, Трайн учи, че вярващите трябва да осъзнаят действителното си „отъждествяване” с богочовеци(50). И двамата- Ралф Уалдо Трайн и Кениън учат, че вярващите, свързани с Бога са Негови въплъщения. И двамата учат също, че вярващите свързани с Бога, могат да превъзмогнат физическите граници. Кениън поддържа, че ако всички вярващи се отъждествят витално с Христовото новорождение в ада, то църквата би се издигнала над всяка болест, болка, обстоятелство и несъвършенство. В тази църква, в която съществуват тези неща, вярващите не са успели да реализират Отъждествяване с Христа (52).

„Малко по-различно е твърдението на Трайн, но и той проповядва, че посредством свързване с Бога, вярващият е в състояние да превъзмогне всяка болест и състояние на физическото тяло. Вярващият, установил, че е духовно същество, не гледа на себе си като на тяло, което е предмет на болести, злини; той вече възприема факта, че е дух; толкова дух сега, колкото ще бъде или може да бъде и затова той е строител и господар на тялото- домът, в който живее; моментът, в който той установи силата си на господар- той прекъсва, по какъвто и да е начин да позволява господство на тялото над себе си(53).”

По този начин и двамата (Трайн и Кениън) твърдят, че както Самия Бог, вярващите би трябвало да бъдат абсолютни господари на всяка болест, грях и обстоятелство.

БИБЛЕЙСКИ АНАЛИЗ НА ДОКТРИНАТА ЗА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО

АНТРОПОЛОГИЯ: ЧОВЕКЪТ ПРЕБИВАВАНЕ НА ДУХА В ТЯЛО ЛИ Е?

Основната грешка в доктрината на Кениън за Отъждествяването е неговото погрешно разбиране за човека и Падението. Човекът не е духовно същество, което притежава душа и случайно живее в тяло, както твърдят учителите на Движение на Вярата; по-скоро човек е интегрирано същество от дух, душа и тяло (1Сол. 5:23). Еврейското разбиране за човека е цялостно; то рисува човека като органична цялост, а не като проста сума от неговите части. В Еврейската антропология, всяка частичка от тялото е така важна за идентифицирането на личността, както и духът. Когато Бог сътвори човека, Той го оформи от земния прах, вдъхна в ноздрите му дъха на живота и като резултат човекът стана нефеш хайа, „жива душа” (Бит. 2:7)- фраза, която не се отнася само към душата, но към цялостния човек, като оживотворено същество”(55). Човекът не е само „пръст”, нито само „Божествено дихание”. „Истинското ТИ” е всичко от тебе: земен прах и дъх, тяло и душа. Противоположно на антропологията на Вярата- „духовният човек” не е нашата реална същност. Крайната трихотомия в антропологията на Вярата, която отъждествява човешкото „вътрешно, истинско аз” с фундаментална божественост, е характерно за гностичната митология, а не на юдео-християнското разбиране за човека(56).

ЧРЕЗ ПАДЕНИЕТО ПРИДОБИ ЛИ ЧОВЕК САТАНИНСКА ПРИРОДА?

Доктрината на теологията на Вярата за Падението на човека е безнадеждно изопачена от схващането за самия човек. Кениън и Хегин учат, че падналото човечество се е изпълнило със „сатанинска природа” и се е превърнало в „ново сатанинско творение”. На първо място, това приписва на сатана далеч по-голяма сила, която той всъщност не притежава; второ- приписва му творческа сила- а той самият е сътворено същество. Сатана може да притежава човеци на индивидуална основа, но няма причина да вярваме, че той има силата да променя природата на човека. Само Бог има сила да твори и да разрушава.

Освен това, Бог сътвори човека с природа изцяло като Неговата. Човешката същност е „подобие на Бога”(imago Dei), но е и различна- човешка природа. За да бъдеш сътворен по „образ” и „подобие” на Бога означава да отразяваш Божията слава и, в ограничен смисъл, Неговите способности, но не и да бъдеш бог. Концепцията за imago Dei ражда широка гама от интерпретации и мнения(57). За целта на нашата разработка imago Dei може да бъде дефинирано като духовно, психологическо и даже физическо дарование, създадено за човека, посредством което той, единствен от всички творения, може да живее във връзка с Бога и другите, и да упражнява ръководна власт над творението в името на Бога. Тази дефиниция се различава от тази на теология на Вярата в това, че запазва ясна и постоянна отличителна черта между божествената и човешката природа. прави човека подобен на Бога, но не го прави бог.

Нито пък падението на Адам го преобразува в творение на сатана. Даже след Битие, говорейки за падението, човек е описан като подобие на Бога. Въз основа на тази постоянна принадлежност към това подобие, убийството е забранено (Бит. 9:6). Imago Dei беше ощетено при Адамовия грях, но не и изкоренено. Ако използваме примера на Джон Калвин- след грехопадението, Божественото подобие беше разбито вътре в човека, но като отражение в счупено огледало изопаченото подобие на Божията слава може все още да се забележи вътре в падналия човек.

Ако подобието на Бога беше цялостно разрушено и притежавано от сатана, тогава не би имало никаква разлика между човека и животните. Човекът би престанал да бъде човек, не би притежавал повече морална отговорност пред Бога или отговорност за спасение. В Исус Христос разбитото огледало на Божието подобие е възстановено, и човек е отново „образ и слава на Бога” (1Кор. 11:7). Възстановяването на imago Dei, новото творение на оригиналния образ на Бога в човека, е идентично с Божествения дар в Исус Христос, получен чрез вяра(58) (сравни Рим. 8:29; 2Кор. 3:18; Еф. 4:24; Кол. 3:10)

ОБОЖЕСТВЯВАНЕ: ВЯРВАЩИЯТ ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА БОГА ЛИ Е?

Противно на теологията на Движение на Вяра и метафизичните култове спасението не е обожествяване. В библейското разбиране за спасението, падналият човек не е демоничен, и възстановеният човек не е бог. В Библията, спасението е процес, при който посредством вяра в Исус Христос човекът се възвръща към всичко онова, за което Адам беше сътворен да бъде. Христос е противоположният Адам, възстановителят на образа на Бога. И действително, човек е „ново създание в Христа” (2Кор. 5:17), но ударението в това твърдение е върху Христа: творението остава творение(59). „Новият човек”, който е „създаден в Исуса Христа” (Еф. 2:10) е все още човек. Увещанията на Павел „да съблечете стария човек” (Еф. 4:22) и да се облечете в „новия човек” (Еф. 4:24), обясняват различните човешки природи: падналата предишна и изкупената по-късно(60). Това, което ние „събличаме” не е сатанинска природа, нито това, което „обличаме” е божествена природа. Доктрината на Движението на Вярата за обожествяването може да бъде обяснена само с позоваването на метафизичните култове, а не с това на Библията.

ИЗКУПЛЕНИЕ: БЕШЕ ЛИ ХРИСТОС ПОЖЕРТВАН НА САТАНА?

Поради наблягането върху сатана, че е „богът на този свят”, доктрината на Кениън за Отъждествяването частично ощетява това, което някои теолози обясняват като аспект на изкуплението „Божият наставник”, което е неговото първоначално значение. Основна предпоставка на Идентификацията е, че сатана притежава човека посредством „легално право” и че откупът трябва да бъде платен на него, ако човекът приеме спасението. Концепцията на Кениън разглежда по този начин „Сатана настойник” на изкуплението. Христовата духовна смърт е интерпретиране като цена, платена на сатана за изкуплението. Това не е нова идея и е познато в теологията като „Теория на откупа” за изкуплението (спасението).

Централният фокус на всяка доктрина на изкуплението трябва да се основава на факта, че Христовата смърт е жертва пред Бога. Праведният и свят Бог е страната, която трябва да бъде задоволена чрез изкуплението, а не сатана. Павел казва на ефесяните, че „Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма” (Еф. 5:2). Другаде, пак Павел пише: „Защото има само един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, който даде Себе Си откуп за всички.” (1Тим. 2:5,6). Като Ходатай, Христовият „откуп” беше за Бога, а не за Сатана. Тази интерпретация за „Бог- настойник” на изкуплението не отрича, че сатана упражнява реална власт над света, нито пък отрича, че главната част от Христовата мисия беше да разруши господството на сатана. Сатана е наречен „богът на този свят” (2Кор. 4:4) и „князът на този свят” (Йоан 14:30). „Целият свят лежи в лукавия” (1 Йоан 3:8). Това, което Кениън греши не е поддържането на реално сатанинско господство, а отстояването, че той го притежава с „легално право”. Ако това беше вярно, сатана би имал право над изкуплението. Властта на сатана обаче е узурпирана власт. Той я открадна. Той я отстоява посредством клеветничеството (Откр. 12:10), посредством измама (2Кор. 4:4; Откр. 12:9), чрез заробване към греха (2Тим. 2:26), чрез страха от смъртта (Евр. 2:15) и чрез властта на смъртта (Евр. 2:14; Римл. 5:17). В упражняването на своята открадната власт, сатана използва Божия Закон за своите дяволски намерения, но той няма „легално право” на собственост над света. Бог не дължи откуп на сатана! (Нищо освен вечно наказание в ада.)

Христос разруши сатанинското господство, не чрез плащане откуп, но чрез изпълняването на Божия Закон, който сатана използва за да осъди човека пред Бога. Той разруши силата на злото, когато ни освободи от „закона на греха и смъртта” (Рим. 8:2; сравни Кол. 2:14,15). Двамата главни агенти на управлението на сатана- грехът и смъртта, са основани на закона. Милърд Ериксън пише:
„Не беше плащането на откупа към сатана, което осигури победата и триумфа на Бога, а заемането от Христос на нашето място, за да ни освободи от обвинението на закона. Чрез понасяне наказанието за нашия грях и задоволявайки по този начин веднъж завинаги изискванията на закона, Христос анулира контрола на сатана върху нас, а също неговия корен- силата, която ни постави над проклетията и осъждението на закона. Христовата смърт тогава, беше наистина Божият триумф над силите на злото, но само защото тя беше заместителна жертва.”

И така доктрината за Отъждествяването лежи върху фалшивата предпоставка, че Христовият откуп е платен на сатана. И ако тази предпоставка е погрешна, то такива са и нейните изводи.

Бележка на Фрог
Ще споделя нещо, което съм си записал навремето в полето:
Сатана и човекът бяха завладени от греха, а не човека от Сатана!

Сега бих добавил:
Сатана и човекът са роби на едно и също нещо, това е ГРЕХЪТ- непокорството към Бога. И за да не е самотен в робството на греха, Сатана съблазни човека да му прави компания. По тази причина се казва, че светът лежи в лукавия. Той е богът на този свят, но въпреки това светът си е на Бога. В Своя свят Бог по някакви си Свои намерения е дал възможност на сатана да бъде вдъхновител на злото и изкусител на човешкия род. Но дори и това става в рамките, които Бог определя. Вижте началото на Йов!

Да продължим с Маконъл

ХРИСТОЛОГИЯ: СТАНА ЛИ ГРЕШЕН/САТАНА?

Едно погрешно заключение на теологията на Движение на Вярата е твърдението, че Христос откупвайки човека от греха, сам стана грешен. За да подкрепят тази позиция, учителите на Вярата цитират многократно (и погрешно тълкуват) 2Кор. 5:21: „Който за нас направи грешен Онзи, който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.” Този Библейски пасаж е разтълкуван със значението, че Исус откупи човешкия грях не чрез смъртта на кръста, но чрез приемането на човешка природа, която според антропологията на Движението на Вярата е сатанинска. Но това тълкувание игнорира факта на контекста на 2Кор. 5:21, в който е ясна Божествената изкупителна активност в телесното разпъване на кръста на Христа (2Кор. 5:14-19), не някое съмнително духовно превръщане на Неговата природа в грях. Бог беше главното действащо лице в изкуплението, а не дявола. Бог направи Христа грешен само в „юридическия смисъл на думата”.

Като откуп за нашия грях Бог „третира безгрешния Христос като грешен” (62). Според Леон Морис, „цялата буквална измама на света не може да придаде на понятието грешник значението, че Той поема върху Себе Си човешка природа”(63). Понятието „грешник” се приписва на легалната същност на Христовата заместническа смърт на кръста, а не че се трансформира в демон. Това, че учителите на Движение на Вярата вярват, че Исус стана грешен, показва огромното неразбиране на старозаветната концепция за заместническата жертва. Концепцията на Левитите за заместничеството, която е основа за Христовото изкупление, беше основана върху съвършенството и святостта на принасяната жертва. Животното избрано да бъде жертвен принос за грях трябваше да бъде юнец „без недостатък” (Лев. 4:3), козел „без недостатък” (Лев. 4:23) и агне „без недостатък” (Лев. 4:32). Човекът, който предоставяше тези святи жертви, трябваше да положи ръката си върху животното като символ на прехвърляне на неговите грях и вина (Лев. 4:4,24,33). Това предаване на греха беше символични, не буквално. Доктрината на Кениън за Отъждествяването твърди, че в момента на предаването на греха, тези животни ставаха грешни, те се превръщаха в грях. Точно обратното беше вярно. В момента на прехвърлянето, жертвата ставаш свята пред Бога; всеки, който докосваше или ядеше жертвата за грях, ставаше свят (Лев. 6:25,27,29). Жертвеното животно не се превръщаше в грях; грехът бе символично вменен на него. То беше заместител за греха! Святата жертва изкупваше от грях чрез силата на неговото съвършенство и посвещение пред Бога.

Тази Левитска концепция за заместването и вменяването са основа за 2Кор. 5:21. исус не се превърна буквално в грях; грехът беше символично вложен в Него. Писанието ясно учи, че Исусовата жертва беше уместно заместническо жертвоприношение, защото беше безгрешен принос. Петър наподобява Левитското учение, когато пише, че ние сме изкупени „със скъпоценната кръв на Христа, като на агнец без недостатък и пречист” (1Петр. 1:19)(64). Посланието към Евреите прави същото, когато твърди, че Христос „принесе Себе Си без недостатък на Бога” (Евр. 914). Тук отново, както в 1Петр. 1:19, „без недостатък” (anomos) е отнесено към Левитското изискване за външно съвършената жертва (сравни Изход 19:1). Авторът на посланието към Евреите отбелязва тук, че „онова, което беше изисквано по външен вид от Левитската жертва, беше абсолютно удоволетворено от Христос”(65).

Доктрината за Отъждествяването опровергава факта, че Христос „принесе в жертва Себе Си без недостатък” и това, че като жертва за грях Той беше „най-свят пред Бога”. Ако Той не беше, тогава жертвата Му за грях нямаше да бъде приета от Бога.

ИЗКУПЛЕНИЕ: ТРЯБВАШЕ ЛИ ДА УМРЕ ДУХОВНО ИСУС?

Друг главен проблем в позицията на Кениън за изкуплението е идеята, че Исус трябваше да умре духовно, за да извърши изкуплението за греха. Писанията в никакъв случай не изявяват че Исус е умрял на кръста два пъти: първо духовно и след това физически. Учителите на Движението на Вярата основават тяхното твърдение за „двойната смърт” на Исус изключително върху Исая 53:9: „И определиха гроба Му между злодеите, но по смъртта Му при богатия.” Тълкувайки пасажа месиански, Кениън забелязва, че еврейската дума „смърт” в този стих е в множествено число, откъдето произлиза извода, че Исус е умрял два пъти.

Проблемите с теорията за двойната смърт са както многобройни, така и внушителни. Нейният най-голям недостатък е този, че тя се основава на една единствена дума от единичен текст в Писанието. Както е отбелязал един учен, всяка доктрина, която се потвърждава само с един текст, вероятно не потвърждава нищо! Не е случайно, че няма главна английска версия на Библията, която да превежда еврейското множествено число „смърти” в Исая 53:9 с английското множествено число. Да се постъпва така означава да не се зачитат най-основните правила на еврейската граматика. Съществителните в множествено число са извънредно прости в еврейските писания. Те не са използвани, за да означават числена множественост, а за да наблегнат частично значението на съществителното име. В еврейския език с множествено число на съществителните се изразява величественост, ранг, превъзходство, важност и сила(66). В Исая 53:9, „смърти” е множество от сила, изпозвано от автора, за да отбележи, че споменатата смърт, беше частично насилствена(67).

Даже ако пасажът Исая 3:9 е месиански отнесен към Исус, теорията за двойната смърт просто не може да бъде нагодена към фактите за Неговат смърт, така както са описани в Евангелието. Точно преди Своята смърт, Исус „предаде духа Си в ръцете на Своя Баща” (Лука 23:46). В момента на смъртта Той извика силно, наведе глава и „предаде дух” (Йоан 19:30). Моментът на предаването на Неговия дух съвпада със смъртта на физическото тяло; по този начин Исус не „умрял духовно преди да е умрял физически”. Освен това, ако е вярно, както казват учителите на Вярата, че Исус беше веднага отнесен в ада след смъртта си, защо тогава Той каза на злодееца на кръста: „днес ще бъдеш с мене в Рая” (Лука 23:43). Макар, че не знаем категорично „какво се случи от кръста до трона”, горният пасаж отбелязва едно нещо, което не се е случило. Исус не беше отнесен в ада от сатана след Неговата смърт. Така картонените кули, конструирани върху двойната смърт на Исус от учителите на Движение на Вярата, се срутват до земята. И с това се срутват най-откритите еретически аспекти на Отъждествяването: отричането на изкуплението чрез физическа смърт. Въпреки, че важността на Исусовата кръв може да изглежда така фундаментална за Евангелието, в доктрината на Движение на Вярата за изкуплението умело, но ясно се учи, че Христовата физическа смърт сама не може да изкупва. Писанията обаче, ясно учат противното. Исус победи на кръста сатана чрез физическа смърт, а не в ада чрез „духовна смърт” (което по никакъв начин не съществува отделно от физическата смърт). За Павел, Христовият триумф и унижението на демоничните сили се изразява на кръста, когато Той освободи човека от закона: „и като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол. 2:15). Исус не освободи човека от закона веднъж и от „сили и власти” на дявола- втори път. Човекът беше освободен и от двете на кръста.

Освен това, не бяха Исусовите „духовни страдания”, „духовна смърт” и „духовно възкресение”, които победиха сатана. Изкуплението е основано на факта, че Исус пострада в плът и умря в плът. Петър твърди, че „Христос пострада по плът”(1Петр. 4:1) и „сам понесе в тялото Си нашите грехове на кръста”(1Петр. 4:24). Авторът на послание към Евреите, че „понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч дявола” (Евр. 2:14). Естеството на поражението на сатана, описано в този пасаж, изглежда съвсем ясно. При въплъщението, Христос участва в „тялото и кръвта” на Божиите деца. При Неговата смърт на кръста, Христос проля Своята кръв и пострада в тялото Си и по този начин победи смъртта и „този, който има властта на смърта, сиреч дявола”.

Всички библейски писатели приемат, че Исусовата физическа смърт е тази, която изкупва греха и спасява човека от смъртта. Това доказателство за предимството на „кръвта” в Библията, е символ на физическия живот, предаден на смърт- частично жертвена и насилствена смърт(68). Изкуплението на Христос беше физически акт, съдържащ проливането на Неговата кръв и разпъване на кръст. Писателят на Послание към Евреите, например учи, че цялата Левитска система е изразена в твърдението: „всичко с кръв се очиства и без проливането на кръв няма прощение”(Евр. 9:22). Имайки предвид Левитската жертва, Петър казва на читателите си, че те са изкупени „със скъпоценната кръв на Христа, като на агнец без недостатък и пречист” (1Петр. 1:19). Подобно, Лука нарича вярващите „Църквата на Бога, която Той придоби със Собствената Си кръв” (Деян. 20:28). Павел твърди, че „имаме изкуплението си чрез кръвта Му и прощение на прегрешенията ни” (Еф. 1:7). Йоан ни казва, че Христос „ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си” (Откр. 1:5). При посочването на кръвта, всички тези библейски свидетели посочват факта, че Христовото икупление беше открито физическо действие.

Коментар на Жабока
Размяната пред Бога е живот за живот. Животът на Святия, за живота на грешника. И за да разберем стойността на Кръвта- не просто като символ на живота ще приведа още един библейски пасаж:
Левит 17:14
Защото, колкото за живота на всяка твар, кръвта й - тя е животът й; за това казах на израилтяните: Да не ядете кръвта на никаква твар, защото животът на всяка твар е кръвта й; всеки, който я яде, ще се изтреби.

Забележка
Няма да набирам бележките на края. Всяко номерче е отпратка към автор, заглавие и страницата, откъдето е взет цитата, за да не каже някой, че нЕма такива твърдения.

1. Кенет Коупланд, „Как да получим познание по откровение”
2. Кениън, Отъждествяване, стр.18. Тук Кениън учи, че Евангелията са написани от хора, които познавали Исуса само посредством Сетивно познание. Само Павел разбира истинската същност на познанието посредством Познанието по откровение.

Тези ги помествам, за да кажа, че е добре да се прочете цялата книга, за да бъдат разбрани нещата в тяхната детайлност. Предходната 6 глава е посветена на:
Доктрината за Познанието по откровение:
Свръххристияните и новия гностицизъм

Така че се срещаме с поредните „популярни лъжеучители”, които смело твърдят, че тяхното „ново тълкувание” на Писанията е „истинната вяра”, която християните трябва да вярват и практикуват.

Но... всичко ново, което не е „вярата веднъж завинаги предадена на светиите”(Юда 1:3) е поредната лъжа на Сатана, която се опитва да заблуди Божиите избрани. Е, Маконъл изпита нещата вместо нас и намерихме, че Кенет Хегин и Кенет Коупланд са просто двама големи ЛЪЖЕУЧИТЕЛИ.

Rehtorn искаше да му покажем проповед на Кенет Коупланд. Смятам, че удоволетворих желанието му. Представих му Доктрината за Отъждествяването, според проповедта на Коупланд, но му показах и защо това не го ползва. И не само, че не го ползва, но му докарва и осъждение на небето.

Да му мисли и ПОПЕТО, защото и тяхната библиотека е пълна основно с Кенет Хегинови творения и подобни на нея неща.

Поздрави
Жабчо

Тошо вика: „Изповядах с вяра, че ме няма, потърсих се и наистина не се намерих!”