тоя спор се води откак го има исляма...

Прение със Сарацините.

със съкращения, че иначе е много пристрастно.

Пристигайки в един град, дето покрай сарацините живеели и не малко християни — вероятно в бившата християнска област Киликия, завладяна от арабите, дето сановникът Георги е трябвало да остане за размяната на пленници, (9) — на св. Константин Философ бил показани много домове, на чиито врати били изрисувани демони. С тия подигравателни рисунки сарацините се надсмивали над поробените християни. В желанието си да поставят в затруднение философа, те го запитали, може ли да отгатне що означават тия демонски изображения. Той обърнал изведнъж подигравката над християните в стрела срещу сарацините и им отговорил, че демоните не могат да живеят заедно с християните и затова бягат вън от домовете им. А дето няма изрисувани демони, то значи, че те живеят вътре заедно с хората.

Същинското прение с агаряните започнало вероятно в двореца на халифа на Багдат. Там се събрали най-учените сарацини, които владеели геометрията, астрономията и др.науки, и, както бил обичаят им, по време на обяда завели разговор.

Те захванали да се хвалят че в противовес на християнството, разкъсано от ересите на много групировки, те всички били единомислени по религиозните въпроси и всички еднакво следвали Мохамедовото учение. Този упрек бил тежък и сериозен, толкоз повече че фактите го потвърждавали. Философът обаче успял да изкове от него довод в полза на високото достойнство на християнската религия. Християнският Бог, по думите му, е като морската глъбина. С Неговата помощ силните по ум люде могат да плават по морето и да се върнат с голямо духовно богатство, а слабите — на гнилите си кораби, или се удавят, или едва остават живи, люшкайки се по вълните. Морето пък на мохамеданите е тясно като поток, и всеки — малък и голям — може да го прескочи. В религията на Мохамед всичко е човешко и затова лесно изпълнимо. Мохамед гледал през пръсти на човешките страсти. Той не е забранил на своите последователи даже гнева и похотта. Живеенето обаче по тия страсти сваля човека в пропаст. Не така е постъпвал Христос. Той учи на подвиг, на въздържание и иска да изведе човека от низините в небесните висини. Творецът е сътворил човека в положение между ангелите и безсловесните животни, като го е отделил от животните чрез словото и разума, а от ангелите — с гнева и похотта. В зависимост от поведението си човек се приближава или до едните или до другите.

Когато се докоснали до догмата за Св.Троица, сарацините с насмешка попитали: “Как вие почитате единния Бог в три Лица? Назовавате Отца и Сина и Духа. Ако е така (, т.е. ако Бог има Син), дайте Му и жена, за да се разплодят от това много богове”.
Философът, видимо възмутен от подигравката, енергично помолил да не хулят Св.Троица и обяснил, че в Нея се славят Отец, Слово и Дух, три Лица в едно същество. Тук той умишлено избягнал наименованието на втората Ипостас Син първо, за да отстрани непристойния тон от разговора и второ, за да покаже, че наименованието Син не бива да се разбира в земен смисъл, щом негов синоним е високо духовното понятие “Слово”. Словото се въплътило в св. Дева и се родило за нашето спасение. Тъй мисионерът въвел събеседниците си в най-дълбоката тайна на християнската вяра — Боговъплощението, станало чрез света Дева
Мария. Знаейки обаче, че няма да убеди мохамеданите с цитиране на християнските свещени книги, той досетливо се аргументирал с валиден за противника довод и добавил: “както и вашият пророк Мохамед свидетелствува, като пише: “изпратихме нашия Дух при девицата, която изволи да роди”(Алкоран, сура 19, 17).

Продължавайки прението, те запитали: “Ако Христос е ваш Бог, защо не вършите, каквото Той казва? В евангелските книги е писано: Молете се за враговете си и добро правете на ония, които ви ненавиждат и гонят, и обръщайте и другата страна на ония, които ви бият (Лука 6:27-29). А вие обратното, изостряте оръжието си против ония, които постъпват така с вас”.
Младият мъдрец, служейки си със Сократовия метод (10) — чрез въпроси да довежда слушателите си до правилни отговори — запитал: “Ако в закона има две заповеди, кой по-съвършено изпълнява закона: оня ли, който изпълни едната заповед, или който изпълни и двете?” — Разбира се, и двете — отговорили опонентите. Тогава философът пояснил: “Бог е казал: Молете се за ония, които ви обиждат (Мат.5:44). И още е казал: “Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели" (Иоан.15:13). Ние правим това (т.е. воюваме) заради приятелите си, да не би с телесното им пленяване да бъде пленена и душата им”.

Учените агаряни, като видели че и тук не могли да поставят госта си в затруднение, казали: “Христос е давал данък за Себе Си и за другите. А вие защо не постъпвате като Него? И ако не правите това за себе си, как не давате дан поне за вашите братя и приятели на такъв велик и силен народ като измаилския? Ние не искаме много — само по една жълтица (на човек) и ще има между нас вечен мир”.
Тук спорът се изместил от религиозна на политическа почва. Сарацините, които налагали непосилни (двойни) данъци на християнските си поданици, сега лукаво предлагали — уж в името на мира и на християнския морал — християните от Византия да плащат данъците на обеднелите християни, живеещи в пределите на халифата. Константин, упълномощен да води само религиозни разговори, а не политически, много ловко излязъл от поставената му клопка, като задал, пак по Сократовски, въпроса: “Ако някой, който има свой учител и желае да върви по неговия път, срещне друг, който го отклонява, то този друг дали му е приятел или враг?” — Враг — бил отговорът. Говорейки така, християнският мисионер намеквал за предателите измежду християните, намиращи се в Багдат, които като агенти на сарацинската власт отклонявали събратята си от пътя на вярата в Христа. Такива предатели имало по всяка вероятност и на трапезата. Те, макар и да не участвували пряко в спора, помагали на сарацинските учени в намирането на евангелски цитати срещу Константина. (11)
После философът продължил: “Когато Христос давал данък, какво царство е било: измаилско или римско?” — Разбира се, римско — отговорили му. На това Константин казал: “Тогава няма защо да ни укоряват, понеже ние, (подобно на Христа — в ск.м.) даваме данък на римляните”.

Сарацинските учени не могли да скрият удивлението си от мъдростта, разгъната пред тях, и запитали госта: “Отде знаеш всичко това?” Той решил да поунизи гордостта им и рекъл, обличайки мисълта си в притча: “Някой си човек, след като почерпил вода от морето в своите мехове, я понесъл и се гордеел, казвайки на минувачите: Виждате ли тая вода? Никой друг няма такава освен мене. Но дошъл един, който живеел край морето, и му рекъл: На луд ли се правиш, хвалейки се с тия смърдящи мехове, когато ние имаме цяла бездна от тая вода! Така постъпвате и вие. От нас са излезли всички изкуства”.

Makap и да били победени, арабите искали да поразят госта си с приказните богатства, великолепните дворци, съкровищата от злато, сребро и скъпоценни камъни, събрани в палатите на халифа, и му рекли: “Гледай, философе, тия дивни чудеса, великата мощ и многото богатство на Амермумна, т.е. на сарацинския владетел!” От тези думи изследвачите съдят, че споровете ще да са се водили в самата столица на арабите Багдат. Мъдрецът Константин, който е виждал не по-малко велелепие в дворците на византийските императори и който е знаел да цени безкрайното превъзходство на духовните съкровища над материалните, съвсем спокойно, както подобава на християнски философ, отговорил: “Не е чудно всичко това. На Бог трябва да се въздава хвала и слава, понеже Той е сътворил всички тия неща и ги е дал за развлечение на човеците. Всичко това е Негово, а не на друг някой!”...

Някои от арабите, озлобени от така проведеното прение, решил да погубят солунчанина. Те му поднесли питие, което било смесено с отрова. Не подозирайки опасността, Христовият апостол изпил питието и, въпреки очакванията, останал жив. Някои изследвачи на св. Кириловото житие, отхвърлящи чудесата, виждат в това легенда и искат да открият в нея първия намек за рано започналото влошаване на здравето на мисионера, (12) който поради това, пък и вследствие на непосилните трудове умрял твърде млад — на 42 години. Но за вярващите в Евангелието напълно приемлива е забележката на житиеписеца, че Спасителят, Който е казал за верните Си последователи: “Ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”(Марк.16:18), избавил и Своя верен служител от смърт и го върнал жив и здрав в отечеството му.