Получава се някаква верижна реакция: преизобилието от нашите страхове ни пречи да разберем същността на нашите вяра и надежда; лошото познаване на своята вяра отново поражда поддаване на нови вълни на паника. А св. Василий Велики се е радвал на своята вяра. Умеел е да предава тази вяра и тази радост на другите. И затова не се е страхувал да изпраща духовните си чада на възпитание при езически учители. "Срамувам се, писал е Василий, на бившия си учител великия ритор Либаний, че ти изпращам кападокийци поотделно, а не мога да убедя всички възрастни да се занимават със словесност и науки и да те изберат за наставник в това занимание. И тъй като не мога да постигна това, всички наведнъж да изберат най-доброто за тях, затова ти ги пращам един по един, когото мога да убедя."

А ние от какво се уплашихме? Просто от това, че някъде до нас някой чете детски приказки, в които действащи лица са персонажи от езическите митове ... Та, може ли да не изваждаме маловерието си на показ? И да не срамим Православието?

Да, средновековните подвижници не биха одобрили нито тези, нито други приказки. По някаква причина господстващата Църква е станала по-страхлива, отколкото гонената Църква (така и днес: в съветските времена християните не са се страхували да дават децата си в пионерската организация, а днес се боят даже от православните скаутски организации). В средновековния свят, в който е имало съвсем малко езичници, християните по някаква причина са започнали да се боят повече от тях, отколкото през "златния" и граничен век на Григорий Богослов, Йероним, Василий Велики ... Средновековието е създало своята чудна култура. Но в тази култура не е имало място за детето. Средновековната култура въобще не се е интересувала от детето, гледайки на детето като на малък възръстен. Основата на библиотеките и са били книги, написани от монаси за монаси. Велики книги. Мъдри съвети. Но в крайна сметка се оказва, че християнската педагогика не трябва да я внасяме от средновековието, нея просто я е нямало там. И ни се налага сега да я разработваме, съвместявайки светската педагогика и възрастовата психология на XX век с етиката на древното Православие.