|
...... ..........
Така „баба Яга" някога е била богиня, отговаряща за прехода от живота към смъртта (и към новия живот). В епохата на мегалита са били разпространени изображения на „богиня с очи на сова", която след хилядолетие станала „баба Яга" от приказките: „кръглото често напомнящо колело със спици око на богинята и връзката й с големите хищни птици се обуславя от яденето на плът – саркофагия. Келтите и до ден днешен наричат това същество Old Hag (Олд Хег) от древнокелтското „енгу", съзвучно с човекоядското „Нга". Така понастоящем наричат богинята на смъртта задуралските угри. От този корен произхожда и нашата баба Яга. Нейният задължително дълъг, провиснал нос, не е нищо друго освен спомен за клюна на хищна птица; нейната склонност да си хапва „смели момци" и „красиви девици", случайно попаднали в къщичката й на кокоши крака – това е саркофагията на Майката-Земя, приемаща в себе си умрелите в превърналия се в къщичка граб и най-накрая совата, която седи на рамото на баба Яга или на края на покрива – това е свещената птица на „богинята с очи на сова" от мегалита". Някога това е било божество, отговарящо за прехода от живота към смъртта (от типа на Харон от гръцката митология) и за т.нар. „обреди на прехода" (изпитанията, инициациите, на които юношите и девойките били подлагани при прехода им към зрелостта). Но сега митът е станал просто приказка.
Същество, което е описано в приказка, е същество, което е изключено от реалния живот и реалния култ. На него не се молят и не му принасят жертви. Детето, което си играе на приказка, винаги помни, че то именно си играе, че това е „на ужким". А пък децата от тази възраст (от 11 години нагоре), за които са предназначени приказките на Роулинг, знаят това още по-добре.
Също така е важно да помним, че тази книга е писана от англичанка. Получило се е така, че в английската литература се е оформило малко по-различно отношение към фолклора, отколкото в руската книжнина. В руската литература има повече строгост. Всички герои от народните дохристиянски вярвания са били причислени без изключения към света на демоните, съзнателните и упорити Божии врагове. Английската християнска книжнина е счела, че е възможно все пак да се направи разграничение. Някои „духове на природата" останали в някакво си свое „автономно плаване". Елфите и джуджетата присъстват като „съседи по планета" – със същите проблеми като хората, без претенции за власт над хората и без изискване за поклонение към тях от страна на хората. На тях също не винаги им е ясно какво е добро и какво зло. И също като на хората им е трудно винаги да живеят в доброто, но като хората се страхуват от чистото зло.
Тази нетипична за руското православно възпитание картина на света, колкото и да е странно има светоотческа опора. В „Живота на Павел Пустинника", написан от блаж. Йероним Стридонски през 374 г. има един удивителен пасаж.
Св. Антоний Тиавидски, по вдъхновение свише, тръгва да търси този Павел, който е станал отшелник още преди Антоний в същата пустиня и явяващ се по този начин в определен смисъл по-голям в продължителността на благочестивия подвиг. „По изгрев слънце, почтенният старец решава да тръгне по неясния път. И вече било жежко пладне, когато той видял полукон-получовек, същество, което поетите наричат Хипокентавър. Виждайки го, той осенил челото си със спасителното знамение. „Ей ти, - казал той – в коя страна живее Божият раб?" Онзи избоботил нещо варварско, по-скоро изкривявайки думите, отколкото произнасяйки ги и се опитвал да докара любезен поздрав.
После с протегната дясна ръка показал пътя и понасяйки се на бегом в
откритата равнина, се скрил от удивения поглед на отшелника. Не знаем дали това е било дяволско дело, за да го уплаши или пустинята, която изобилства от чудовища е породила и този звяр. И така изуменият Антоний, разсъждавайки в себе си за случилото се, продължил по-нататък. Не минало много време и видял по средата на каменист дол не голямо човече с крив нос, с рога на челото и чифт кози крака. При това зрелище Антоний като добър воин взел щита на вярата и бронята на надеждата. Още повече, че споменатото животно му подавало палмови плодове на пътя сякаш като залог за мир. Виждайки това и забавяйки ход, Антоний попитал кой е той и получил отговор: „Аз съм смъртен, един от обитателите на пустинята, които езичеството, ръководещо се от многообразни заблуждения почита под името Фавни, Сатири и Инкуби. Аз изпълнявам поръчението на събратята си. Ние те молим да се помолиш за нас на нашия общ Господ, за когото знаем, че е идвал някога за спасението на света. По цялата вселена премина слух за Него". Когато той казал това, престарелият пътник изобилно облял лицето си в сълзи, които били породени от радостта в сърцето му. Той се радвал на славата на Христа и гибелта на Сатана" ( PL XXII col. 22-23)12.
За мен това не е свидетелство за реалното съществуване на кентаври и фавни. Но това е напълно автентично свидетелство за мирогледа на блаж. Йероним. Това е свидетелство за това, че този свят мъж е можел да допусне съществуването (макар и на страниците на християнската литература) на такива персонажи от езическите митове, които освен това искат да се молят за тях на Христос.
И още това е свидетелство за това, какви неочаквани неща могат да се лучват по пътя на въцърковяването на образования човек. Йероним е бил сред най-образованите хора. Много рядко за времето си явление: Йероним е владеел три езика – латински (дори св. Григорий Богослов не е знаел латински), гръцки (блаж. Августин и преп. Ефрем Сирин не знаели гръцки) и еврейски (освен Епифаний Кипърски никой от Отците не го е знаел). Той е дишал въздуха на класическата култура и цитирал езическите гръко-римски автори не по-рядко, отколкото Писанието. Но това, което е било естествено в Рим, се е оказало странно в палестинската пустиня, където Йероним се е учил на монашество. Той полагал сурови усилия, за да принуди себе си да се съгласи с всичко, което са му говорили монасите. Обещал е да забрави прелестната красота на езическата риторика .... И не могъл да го направи. На моменти му омръзвало да е смирен – и умът му протестирал: „Светото невежество е добро само за себе си и колкото устройва църквата в светостта на живота, толкова и вреди, защото не може да се съпротивлява срещу нападащите я" (PL XXII col. 542); "Защо ме измъчват враговете ми и грухтят срещу мълчащия тези оядени свини? Та нали за тях цялата наука, още повече върха на всяка мъдрост се състои в това да се подиграват с чуждото и да доказват неверието на древните, чак до загуба на собствената им вяра. Моето правило е: да чета древните, да одобрявам някои, да усвоявам това, което е добро при тях и да не отстъпвам от вярата на вселенската църква." „А това, за което ти питаш в края на писмото, защо в своите съчинения понякога давам примери от светските науки и осквернявам чистотата на църквата с нечистотата на езичниците, - ето ти моят кратък отговор .... моля те, кажи му, че той беззъбият да не завижда на зъбите на тези, които ги имат и сам бидейки къртица да не унижава зрението на дивите кози" (PL XXII col. 669). Но понякога Йероним все пак напълно се доверявал на „простаците" и тогава приемал фолклора за църковна истина. Тази му доверчивост е оставила забележима и интересуваща ни следа в историята на западната литература, пишейки в нея за фавни и кентаври като от раздел „диви", а не „бесове".
.....
|
Re: За Хари Потър :-) [re: cvete13]
