|
....
Така и в Русия по удивителен начин са се съчетавали църковните проповеди, осъждащи смеха и играта, и държавната (поне до края на XVI век) поддръжка на скоморохите – пътуващи актьори в Русия (шутове). Дори в началото на XVII век тези шутове са били приемани в домовете на архиереите. И едва „боголюбците" през седемнайсти век се са заели насериозно да променят народния и държавен живот, напълно в съгласие с църковните начала (така на сватбата на цар Алексей Михайлович за първи път нямало скоморохи). И тази сериозност много скоро завършила със срив: „боголюбците" станали лидери на разкол. Хората, на които им забранили да се смеят, скоро започнали да се самоизгарят ...
И византийските деца четяли вълшебни приказки. И не само вкъщи. Изучаването на езическите митове е било част от цялото училищно образование. „Император Теодосий, който немилостиво преследвал навсякъде езичеството, не се решавал да го изгони от училище ...
Веднага след като християнството проникнало сред висшите слоеве на обществото, то се сблъскало със система на възпитание, която се ползвала с всеобщо одобрение. Християнството не криело, че това възпитение било враждебно към него, можело неимоверно да попречи на успехите му и дори в победените от него души поддържало спомена и съжалението за стария култ.
Християнството е уверено, че образованието е удължило съществуването на езичеството и че в последните сблъсъци, граматиците и реторите са му били по-добри помощници, отколкото жреците.. Църквата е знаела това, но също така е знаела, че не би имала достатъчно сили да отдели младежите от училище и затова с готовност е изтърпяла злото, на което не е можела да попречи. Най-странното е, че след победата, ставайки всесилна, тя не е търсила възможности да вземе участие във възпитанието, да промени неговия дух, да вкара там своите идеи и писатели и така да го направи по-малко опасно за юношите. Тя не го е направила. Вече видяхме, че до последните дни езичеството е царяло в училище, а на Църквата, господстваща вече два века, не й дошло на ум или нямала възможност да създаде християнско образование".
Църковната история ни учи на реализъм: ами не всички са светци и не всичко е свято. Не винаги животът върви по правилата. Ако не търпим тази пъстрота (не в себе си, не в своята душа, а в другите), то лесно бихме станали инквизитори, изгарящи първо своята душа, а след това вече и телата и книгите на другите хора.
В общи линии, докато приказката не подменя вярата, а „играта" –сериозността на „общото служение" на Литургията, светът на играта остава обикновен (средновековните хора добре умеели да различават, а често и да примиряват това, което е предписано от църковните канони с това, което е народно-държавен „обичай"). Вълшебната приказка е обичай. Наличието на нечисти сили и вълшебства в приказката също е обичай. А какво е бунтът срещу обичая? – Модернизъм. Каквото и да мислят за себе си християните, протестиращи срещу приказките за Хари Потър (те се смятат за традиционалисти), всъщност тяхната позиция е позицията на модернизма.
Изображението в пълен размер
Изображението в пълен размер
Съвсем наскоро радикал-модернистите-болшевиките се опитаха да забранят приказките (твърде много свръхестествено и чудесно има в тях). Но навреме се опомниха. Днес православните неофити се опитват да лишат децата си от приказки („нечисти сили" и т.н.). И това също е модерно и не е умно.
Влакът за училището по вълшебства потегля от коловоз номер „Девет и три четвърти". Нали такива коловози няма? Ами, значи и влакът потегля към страната на небивалиците, приказките и фантазиите. И да проникваш в тази страна с изискването всичко там да е така прозаично и чистичко като на уроците по краснопис, значи да си закачиш табелка на шията: „Аз съм тъпачка. Не ми поверявайте децата си. Иначе ще ги отуча да фантазират и да се смеят".
Приказката, която честно казва за себе си, че е приказка, трябва да бъде преценявана по законите на своя жанр. Виж, когато Блаватска и Рьорих твърдят, че богинята Изида е донесла от Венера пшеницата на земните жители и напълно сериозно ни уверяват, че това е факт, потвърден от изследователите ботаници (които видите ли, не намерили на земята предци на пшеничен зародиш) – то тук наистина е налице хулиганско смесване на мит и наука. И всъщност madame Blavatsky (Е.П. Блаватская) е представена в книжката за Хари Потър като „Касандра Блаватски".
Това е закон на религиознанието: митът умира в приказката; приказката е надгробният камък на мита. Това, което някога е било сериозно (жизнено, смъртно сериозно), става първо формално, после неразбираемо, после смешно, после фантастично и накрая, приказно.
|
Re: За Хари Потър :-) [re: cvete13]
