|
“Нашата борба не е против кръв и плът…”
Българската православна църква пренебрегна може би най-смисленото си тайнство - покаянието
Иво БЕРОВ
Те живееха в чужда и враждебна държава. Не й четяха вестниците и не й гледаха телевизията. Дори не й слушаха позволената музика. Защото хубавата беше най-често забранена. Нарядко прочитаха някои от нейните писатели и то само когато тези писатели се осмеляваха да намекнат по някакъв начин, че държавата се отнася към своите граждани като към врагове и роби.
Тази враждебна държава забраняваше всичко. Забраняваше гражданските сдружения, професионалните съюзи, партиите, книгите, а и вестниците (освен тези, които я хвалеха). Забраняваше словото. Забраняваше мислите. Забраняваше дори смеха и въздишките, ако те застрашаваха по някакъв начин държавния й рахатлък. Забраняваше и вярата. Защото хората бяха длъжни да вярват единствено в дивашките й комунистически идоли.
Тази държава беше неизмеримо по-страшна, по-варварска, по-дива, по-жестока и по-безчовечна от турската. Турците винаги са позволявали на завладените народи да имат свои професионални и граждански сдружения, да имат собствени читалища, вестници и книги.
Турците никага не са забранявали християнската вяра – невежа е всеки, който твърди обратното. За цели петстотин години в България само веднъж е имало насилствени потурчвания - в края на седемнадесети век, по време на битката за Крит, когато се развихря религиозния фанатизъм. Но и тогава потурчванията не са били нито масови, нито толкова жестоки, колкото ги изкарват пропагандно-поръчковите филмови суперпродукции.
Турските султани не само не са забранявали християнската вяра, те дори са подкрепяли православието
начело с гръцкия патриарх, разбира се, но нали Църквата е трябвало да бъде единна. Висшето православно духовенство се е ползвало с привилегиите на най-високопоставените турски военни – спахиите. Към висшите православни клирици турската държава се е отнасяла като към мюсюлмани, защото не ги е облагала с поголовния данък за немюсюлмани. Тези клирици са имали право, с подкрепата на кадиите, да събират данъци и от миряни и от свещеници, наравно с турските спахии и аяни. И това не е случайна политика на турската държава. Още след превземането на Константинопол през 1453 Мехмед Втори Завоевателят назначава за патриарх най-големия враг на обединението с католическата Църква – архиепископ Генадий. Целта е да се избегне католическото влияние върху поробените народи. Защото най-големите врагове на турците са били католическите държави Австрия и Унгария. Маджарите и Хабсбургите са били врагове на турците, а не сърбите. Сърбите след битката при Косово стават най-верни турски съюзници. Водени от Стефан Лазаревич, те се бият редом с тях и срещу Тамерлан, и срещу Сигизмунд, за който се пише, че е направил опит да освободи България уж.
И като благодарност за всички тези привилегии
гръцката православна Църква (ама то и друга не е имало в границите на империята) подкрепя турците безусловно
и прилежно. Разбира се, доста български свещеници участват в националноосвободителните движения. Но това става чак през втората половина на ХІХ век. И тези свещеници са обикновени селски попчета. Висшият клир си подкрепя турците докрай. Ботев не случайно го заклеймява. Има наистина няколко висши духовници, които се борят и за самостоятелна българска Църква. Но те се водят за отцепници и разколници.
Католическата Църква си има свои грехове. Тези грехове са известни. Православната си има своите. Основният исторически грях на православието е, че то се превръща в държавна религия. Заради привилегиите и богатствата, а и от суета, висшето православно духовенство почти винаги се съюзява с управниците и ги поддържа, като пренебрегва основните начала на християнството и изменя на апостолските завети. “Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата “ - обръща се Апостол Павел към ефесяните (6. 12)
Така гръцката православна църква вярно обслужва както византийските императори и византийската държава, така и турските султани и турската държава. Руската православна Църква обслужва руските царе, а по-късно и комунистите. Но в Русия поне патриарх Тихон се е противил на болшевишката напаст. (Когато болшевиките почват да грабят църковното злато.)
Българските патриарси избират позора и сътрудничеството с Държавна сигурност
Католическата Църква, макар и с вековно закъснение, се покая за греховете си. Българската православна църква пренебрегна може би най-смисленото си тайнство – покаянието. Въпреки съюза си с “началствата и властите на тоя век” и с комунистите - тези “светоуправници на тъмнината”. Може би затова деянията на сегашния висш църковен клир много повече напомнят болшевизма, нежели християнството.
Защото само на някой промит от болшевишка пропаганда мозък може да му хрумне, че като забрани всички партии, ще постигне политическо единство. И само на някое помътено от средновековен мрак съзнание може да му хрумне, че като натрапи Максим за патриарх ще постигне духовно и църковно обединение.
Нищо общо няма външното, ритуално единство с вярата, нравствеността, доброто и Бога. Православието в България все по- малко изразява верско самоопределение или духовно съпричастие и все повече събира хората въз основа на расова, племенна или национална принадлежност. “Ние сме православни“ – казват мнозина, а всъщност думите им означават “ние сме си ние и нямаме нищо общо с тях – католиците, турците, американците и въобще другите, които ни мислят лошото”. Такива схващания са неизмеримо далеч от християнското послание: “Вие всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса“ (Павел до Галатяни 3.26).
Те са удар върху самото сърце на Църквата. Те обезсмислят самото й съществуване. С тях
Църквата се превръща в нещо като квартална патриотична организация на запасните чинове
Става последно убежище за чиновници, така както патриотарството служи за последно убежище на негодниците. И ако все пак така се стигне до някакво обединение, то няма да е духовно или църковно, а ще бъде обединение на Църквата с политическата олигархия. Пак с властите. Както някога с царете, императорите, султаните и комунистите. Такова обединение само ще прикрие един невидим и неназован, но много дълбок разкол. Разкол не само религиозен, но също граждански и национален. Разкол, който се появява, когато част от гражданите започнат да приемат своята държава като чужда и дори вражеска.
Като външна за тях сила, която ги окупира, поробва и потиска
А институциите на днешна България все повече се отнасят към част от българските граждани – и църковни служители, и миряни - като към чужденци и врагове. По комунистически.
Комунизмът започна да се връща като начин на мислене, като светоусещане, като възгледи и като административни табиети. Политическата олигархия и църковната върхушка подкрепят този възврат и му съучастват. И вече става напълно възможно отчаяни и отвратени граждани да избягат от държавата си чрез вътрешна емиграция. Също както през комунистическо да престанат да й гледат телевизиите , да й слушат радиата, да й четат вестниците, да й ходят в църквите и да участват в нейния политически и обществен живот. Това не бива да става. Църквата е на Бога и на хората, а не на Максим и слугите му. Държавата е на гражданите, а не на Филчев, на Кобурггота и на бившите комунисти. Днешната олигархия е коварна, продажна и бездуховна, но не е нито всемогъща, нито толкова страшна. Най-малкото защото няма подкрепата на милионната болшевишка армия, въпреки че се готви тържествено да чества нейните завоевания в България.
|
Православна църква може би пренебрегна покаянието.
