Ходим на църква за да участваме в общия молитвен живот на Църквата. За да се приобщаваме към Църквата. Това е действително общение на Църквата в Бога. Ако не го правим, не ходим на църква, какви християни можем да бъдем?

Колкото до еднообразието на службата... Ти виждала ли си християнин, който твърди, че му е писнало еднообразието в Библията? Та нали чете все едно и също като текст, как не му омръзва? Едва ли обемът тук може да бъде аргумент, какво да кажат по-схватливите, които я знаят наизуст?

Истината е, че не разнообразието толкова ни прави службата "интересна", колкото вътрешният смисъл, който влагаме всеки път. Който се стараем и учим да достигаме и преживяваме всеки път. И то няма как да омръзне, понеже е път, стремеж към Бога. Този път няма край, не свършва никога.

Проповеди се случва да няма. При нас специално рядко, но се случва. Говоря за неделни проповеди, понеже през седмицата естествено не се подготвят такива поради чувствително по-малкото хора. Но истината е, че ние чакаме проповедите като топъл хляб. Поне моите впечатления и на тези около мен са такива. С годините се трупат проповеди за едни и същи празници, но човек вижда, че те не са шаблонни, не се повтарят външно.

Повтарят се някои неща наистина, неща, които продължаавт да стоят като проблеми. Проблеми в душите на хората. Проповед след проповед това е зов към позаспали съвести, учене на все нови и нови неща и насърчение едновременно. Аз почти винаги преживявам проповедта като нещо лично отнасящо се за мен и като нещо отправено лично към мен. И винаги се вписва в живота ми в момента. Няма повторни уроци. Единствения път, в който слушам повторно същия урок е когато съвестта ми ме е скъсала на изпита и съм се върнал на поправителен. Тогава слушам или по-скоро чувам едно и също докогато е нужно.