Този въпрос не е толкова юридически, колкото философски. Нека изследваме нещата безпристрастно - не толкова от гл.т. желанието за омъщение и примитивния закон "око за око". Не можем да решим нещата с едно махване на ръка, без да вземем предвид уникалността на всеки един случай. Не можем да кажем просто "за" или "против", все едно гледаме мача Барселона - Ливърпул и си избираме единия отбор, който да поддържаме. Тук се иска мислене.

Нека разгледаме показателите сила и насилие.

Силата е в основата на междуличностните отношения, когато хармонията в тях е нарушена. Когато липсва разбиране на действителността (т.е. безпристрастно-научен, а не идеологическо-религиозен подход) и когато липсва и разбиране на хората, както и на самия себе си, тогава започва да действа закона на силата. Който има по-голяма сила, се налага. И ако този, който е нарушил хармонията в междуличностните (многоаспектни) отношения, притежава повече сила, то естествено нещата (събитията) в човешкия свят да продължат да се извращават в посока нарушаване на хармонията.

Насилието от друга страна е едновременно злоупотреба със силата, страх и... безсилие. Става дума разбира се не за естественото право на всеки от нас да се защитава и да оцелява, а за агресията, преминаваща по една или друга причина в насилие. Насилието е проява не на друго, а на страха - че нещо няма да стане, така както на тебе ти изнася. Това е проява на обсебващо желание, а обсебващото желание и страхът винаги вървят ръка за ръка.

Сега нека разгледаме една хипотетична ситуация. Аз и убиец-агресор. Аз трябва да защитя живота си от убиеца. Под "аз" и "убиеца" могат да съществуват едно или повече лица, те са събирателни понятия. Действието се развива на няколко етапа във връзка с възможните последствия.

1. Убиецът е успял да ме убие или да се наложи над мене по някакъв начин. Следователно има повече сила от мене, което означава - връщане в началото на задачата - развиване на повече сила с цел обезвреждане на убиеца.

2. Аз успявам да обезвредя убиеца. Сега тук във връзка с показателя сила, както и със спецификата на обстоятелствата на конкретния случай, възможностите са няколко.

2.1. Успявам да постигна временно надмощие над убиеца, но само временно и ако не го убия, излагам на опасност не само моя, но и живота на други хора. Т.е. поради обстоятелствата не притежавам силата да го "завържа" и превърна в пленник. Имам избор - или да го убия, или да го оставя жив, но без да го завържа, след което той, бидейки на свобода, ще може да убие отново и отново. Тук аз лично бих избрал варианта, в който да убия престъпника (но става въпрос за престъпник, чието присъствие се явява опасност за живота на хората). Да, ако постигна временно надмощие над престъпника, но знам, че няма как да го обезвредя за достатъчно дълго време, то ще го убия, без разбира се да изпитам никакви угризения на съвестта.

2.2. Следващият вариант е, когато престъпникът е обезвреден и аз имам достатъчно сила не само да го обезвредя, но и да го "завържа", т.е. да го лиша от възможността да извършва престъпления, но без да съм го убил. Е, щом мога да направя така (т.е. имам достатъчно сила), че съответният нарушител на хармонията да не представлява повече опасност за живота на други хора, то длъжен ли съм да го убивам? Не, разбира се. Съвременното общество е израстнало до изграждането на затвори. В миналото, при племенния начин на живот, пленените врагове от другото вражеско племе, са били превръщани в роби (но може би само тези, които не са убивали членове на племето, т.е. най-безвредните - жените и децата). Дали е в миналото или в настоящето, прилагането на смъртното наказание е свързано точно с показателя сила.

2.3. Възможността, т.е. силата, да пратиш някой в затвора до живот обезсмисля смъртното наказание. Силният човек вижда безсмислието на насилието, силното общество вижда безсмислието от смъртното наказание. Единствено слабото и страхливото общество вижда нужда непременно да убие извършителя на убийство. Отмъщението и принципа "око за око" са продукти на слабия и страхливия. Самоотбраната всъщност е продукт на силата, но когато имаме мъдрост и сила, то не винаги е нужно самоотбраната да преминава в убийство (единствено в случай 2.1.)

И тук аргументите, че затворниците "стрували пари" не са съществени. Първо, човешкият живот не е някакви пари, така че това е нелепо. Второ, ако обществото изгражда публичните институции и публичните блага с мъдрост, то може да направи така, че издръжката на затворниците да се компенсира от ползата, която може да се извлече от тях като например труд и т.н.

2.4. Не трябва да лишаваме дори и най-жестоките убийци от възможността да осъзнаят себе си и да разберат грешките си. С изпълнение на смъртната присъда всъщност ние ги лишаваме съвсем неоснователно от шанса те да разберат глупостта на извършените от тях престъпления и да се превърнат в нещо по-добро, макар и "зад решетките". Тук се намесва и прословутият християнски принцип за прошката. Принцип, който само на теория се декларира, но на практика се е спазвал за съжаление не достатъчно често.

Силният и мъдрият може да прощава. Силното и мъдро общество също. Слабият и страхливият избират вместо прошката отмъщението.