Знаеш ли, преди години, още бях зелено тийни, се случи нещо странно и много красиво. Бяхме с една гостенка от Алма-Ата в екскурзия по България. Компанията беше весела - мама, татко, леля Люся сестра ми, аз и кучето (малтийска болонка, по-точно болон със звучното име Чебурашка). Обиколката ни включваше и Рилския манастир. Е, точно до манастира ЗАЗ-ката даде нещо фира. То добре, ама ремонтът се затягаше на няколко дена. В хотела свободни места нямаше, монасите, по-точно игуменът ни отказаха,защото нямали тарифа за руснаци, друго място за спане наблизо - нъцки. Така ние стояхме в двора на манастира, майка и леля Люся тъжно обсъждаха гадната (според тях, не според нас със сестра ми) перспектива да спим на пейките пред манастира. Един възрастен човек в расо, но явно нещо повече от монах крачеше наблизо и се вслушваше в разговора, а той бе на руски. По едно време приближи и много учтиво на перфектен руски помоли двете жени да му обяснят какъв е случая. Е, обясниха. И тогава стана нещо невероятно. Този човек предложи своята килия. Условието беше ние със сестра ми и кучето да не се мотаме около малкото олтарче в стаята. То въобще си беше цяло събитие, че ни пуснаха да преспим в килията на архимандрита (човекът бе архимандрит Методи), а на всичкото отгоре ни позволиха да вмъкнем там и кучето. Няколкото дена, които прекарахме при дядо Методи, както той се представи на нас двете със систъра, бяха като някаква приказка. Историята ще стане много дълга ако задълбая в подробности. Та този човек формира представите ми за духовенството. И до не толкова отдавна представите ми бяха прекрасни. Смятах свещеннослужителите за хора възвишени, одухотворени, благи, милосърдни, честни, искрени и какво ли още не. За съжаление сега вече не мисля така. По-точно пак познавам такива, но май болшинството не са от тази партия. Това касае не само православието, а и протестантството. Но честно мога да кажа, че протестантските пастори са много по-близо до това, което пише апостол Павел от православните отчета. Това е тъжна констатация.