ПОУКИ ОТ ЕВАНГЕЛСКИЯ РАЗКАЗ ЗА НЕМИЛОСЪРДНИЯ БОГАТАШ И ЗА БЕДНИЯ ЛАЗАР

Спасителят ни е разкрил най-добре и със забележителни подробности истината за задгробния живот в Своя знаменит разказ за богаташа и бедния Лазар. Там Той ни показва нагледно към какво води греховният живот и ни внушава да престанем безумно да грешим.

Някои смятат този разказ за притча, но мнозина от древните Отци са го считали за действителна случка. Такива са: св. Амвросий Медиолански, св. Ириней Лионски, св. Киприан Картагенски, Тертулиан, бл. Йероним и др. В притчите си Господ никога не назовава действуващите лица по име, а тук беднякът е назован с името си – Лазар. Но дори и притча да е, в нея ни се разкрива извънредно важната истина за вечната задгробна участ на човеците. Напразно адвентистите се опитват да омаловажат значението на този разказ като богооткровен и в подробностите му. Щом съставя част от Евангелието, той е еднакво авторитетен наред с всички останали евангелски слова като Божествено откровение, т.е. откриване на най-важни назидателни и спасителни истини.

Нека си припомним този разказ, като използуваме нашироко тълкуването му от св.Йоан Златоуст в редица негови слова “За Лазаря”. Изказаните от него мъдри мисли могат да ни бъдат много полезни за правилното осветляване на най-важните пунктове по въпроса за Живота след живота.

“Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа; и псета идваха, та ближеха струпите му” (Лука 16:19-21).

Първото нещо, което бие на очи при четенето на тия редове, е ярко контрастната сцена: горе, в дворците на богаташа, се разкрива пищна картина – обилно ядене и пиене, музика, смехове и веселие; а долу се вижда друга картина – крайна сиромашия, глад, болести и сълзи. Горе пирува ежедневно богаташът със своите приятели, а долу бедствува Лазар, заобиколен от кучета. Ние не знаем какво ще става по-нататък, но изправени пред тази двойна картина, мнозина биха завидели на богаташа. Запитани коя от двете участи биха предпочели за себе си, те несъмнено биха избрали охолството на богаташа пред злочестината на Лазаря.

Но нека не избързваме да пожелаваме за себе си участта на служителя на мамона! Преди да се решим да си изберем неговото място, нека разгледаме внимателно какъв е той – дали е добър или лош! Защото кой би желал да бъде на мястото на лошия? И тъй, какъв е нравственият облик на богаташа? – Отрицателен! Може ли един добър човек така безсъвестно и егоистично да пирува и разточителствува всеки ден, и то пред лицето на крайната мизерия? Кой добър човек би се чувствувал доволен и щастлив, когато пред вратите му ежедневно се разиграва страшната сцена на чуждото нещастие? Щом този богаташ, въпреки гладуването на Лазар пред портите му, се е чувствувал доволен, той явно е купил земното си “щастие” с цената на потъпканите човещина и съчувствие към ближния. Сърцето му не е било добро, щом е могло да се радва при стоновете на сиромаха. По законите на нравствеността не е възможно в лошото сърце да се настани истинска радост. Злият човек може да си въобразява, че е щастлив, но той е само временно опиянен. Съвестта му скоро ще го накара да се убеди в това, ако той не е успял още напълно да я притъпи. Колкото и да е богат и обкръжен от ласкатели, колкото и весело да пирува с тях, егоистът се чувствува неудовлетворен, щом остане сам със себе си и щом дочуе в тишината на уединението тихия глас на своя неумолим вътрешен съдник. И ако настоящето на злия човек е такова, какво ли ще бъде пък задгробното му бъдеще!

Нечестивците, които временно благоденствуват и чрез грях печелят удоволствия и богатства, не могат да се нарекат щастливи. Дори и да не ги улови човешкият съд, очаква ги Божий съд.

Св. цар Давид е описал много живо временните успехи на нечестивците. Той сякаш е дал портрета на надменния богаташ и на всички, подобни на него, когато е писал: “За тях няма страдания до смъртта им и силите им са крепки; за човешкия труд ги няма... Гордост ги е обвила като огърлие..., изпъкнали са очите им от тлъстина..., на всички се присмиват..., говорят надменно... И ето, тия нечестивци добруват на тоя свят, трупат богатства!” (Пс.72:4-12).

Псалмопевецът е бил отначало дълбоко смутен от щастието на нечестивците и е бил готов дори да се разколебае във вярата си. Има ли Провидение? Съществува ли Божия правда в тоя свят? Де е тя? Защо богаташите при всичкото си немилосърдие пируват всеки ден, а бедните, търпеливи и смирени хора чезнат в страдания и умират от глад? – Преди обаче да възроптае, съблазнен от добруването на нечестивците (ст. 3), Псалмопевецът намерил разгадката на мъчителната тайна и успокоил своето недоумение. Разгадката се крие в земния край на добруващите нечестивци – край, за който те сред вихъра на своите успехи никак не помислят. “Тъй на хлъзгави пътища си ги турил Ти (Господи) и ги сваляш в пропаст. Как неочаквано дойдоха те до разорение, изчезнаха, загинаха от ужаси! Както сън изчезва след събуждане, тъй и Ти, Господи, като ги събудиш, ще унищожиш техните блянове” (Пс. 72:18-20).

Ясно е за какъв сън става дума тук и за какво събуждане. Сънят – това е земният живот, а събуждането е смъртта. Колкото и хубави неща да си сънувал, събудиш ли се, нищо не остава от тях. Така е и с целия земен живот на човека, с неговите веселия, пиршества, трупане на богатства, опиянение от слава и почести и пр. Всичко това при настъпването на смъртта изчезва безследно като сън. Имайки предвид тази проста истина, Христос казва: “Умря сиромахът... Умря и богаташът” (Лука 16:22), т.е. и за двамата земният сън се свърши, за да започне вечният им живот. Какво следва подир това? Нищо – отговарят невярващите. – Край на всичко! Небитие!”

Но дали е така? За невярващите, невиждащи нищо отвъд смъртта, с последния издъх свършва животът на човека и с погребването му той изчезва завинаги. Ала в действителност не е така! Невярващите не могат да бъдат меродавен критерий по един толкова важен и съдбоносен въпрос, какъвто е въпросът за съдбата на човека след смъртта. Ако мъртвите изчезват завинаги от нашия поглед, те съвсем не изчезват от всевиждащото Око на Онзи, Комуто са еднакво открити и двата свята – видимият и невидимият (Евр. 4:13). Той и тук, и там е в Своята област; пред Него всичко, което ни изумява и поразява, е само обикновено проявяване на Неговия Промисъл.

След първото действие на разигралата се пред нас драма Христос ни показва във второто действие задгробната участ на Лазаря и на богаташа. Ние изумени виждаме, че ролите са се сменили. И сега има горе и долу; но горе е Лазар, а долу – богаташът. Настъпил е край на Лазаровите страдания, край и на веселията на богаташа. Бедният богаташ! Мислел ли е той, че тъй скоро ще свършат ежедневните му пиршества и ще започнат адските страдания? Той сега ще да е разбрал, че не може да има на земята по-голямо нещастие от “щастието” на беззаконниците, което ги заслепява, та не виждат колко окаяни са те и колко полезни биха им били страданията – тази противоотрова на греховете. Ако беше изпитал през временния си живот огъня на очистителните страдания, богаташът нямаше да гори сега във вечния огън на безплодните угризения. Но вече е късно! Минали са дните на изправлението и е дошло времето на възмездието.

Лазар е в рая. Нечестивият богаташ е в ада. Мъчителният земен сън на Лазаря се е изпарил като временен кошмар при изгрева на вечността. А веселият сън на богаташа е изчезнал като утринна мъгла, разпръсната от подухването на вятъра. Настъпила е вечността – за единия безкрайно радостна, за другия – безкрайно мъчителна!

О, да можеше грешникът след смъртта си да заспи вечен, непробуден сън! Това мнозина биха си пожелали. Но... какво зависи от нашето пожелание? Какво можем да променим ние, безсилните човеци, с нашите прищевки? Може да не ни се ще да свърши даден хубав ден от нашия живот! Може да не искаме да настъпи нощ! Но, без някой да ни пита, денят свършва и нощта настъпва, когато му дойде времето. На мнозина, добре наредили се в този свят, може да се доще никога да не умират. Но животът свършва и вечността започва. Може мнозина враждуващи против Бога да не желаят да има Бог или да желаят да се отскубнат от Неговата власт, от Неговия неумолим съд, от Неговите неотменни наредби. Напразни желания! Бог властвува над всемира, Неговите закони неотменно действуват и ние, щем не щем, попадаме под ударите на тези закони. Блажен е онзи, който се съобразява с тях и безкрайно нещастен е оня, който им се противи!

Псалмопевецът добре знаел, че няма де да се бяга от Бога (Пс.138:7-12), и затова изповядал истината: “Душата ми е непрестанно в Твоята ръка” (Пс.118:109). Това важи за всички ни. То значи: Бог ни държи винаги в Своята власт. Ние сме подобни на риби, хванати в мрежа, която още не е извлечена на брега. Ние още имаме възможност да плуваме, да живеем, да се каем. Но всеки миг Небесният Рибар може да ни изтегли с мрежата Си на брега. И тогава...?

Тогава нищо лошо няма да ни срещне! – успокояват ни модерните парапсихолози и разните танатолози, изследвали многобройни случаи на “върнали се” от онзи свят хора. Тогава – казват те – не само няма да ни бъде тежко, а напротив, ще ни бъде необикновено леко, радостно и светло! Тогава всички ще навлезем в зелените долини на вечното веселие и ще общуваме в безгрижно доволство с любимите си близки, отишли преди нас отвъд! Какво по-хубаво от това! Смъртта като страшилище е вече развенчана! Няма от какво да се боим! 750 разказа на “върнали се” оттам и оживели хора ни доказват това!

Но тия 750 разказа, дори и да бяха милион пъти повече, нищо не струват пред единствения прост, но божествено непререкаем и правдив разказ на Спасителя за съдбата на богаташа и на бедния Лазар. Какво четем за тях по-нататък? – За богаташа е казано: “И в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: “Отче Аврааме, смили се над мене и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък” (Лука 16:23-24).

Тази е картината на задгробната участ на нечестивеца! Такъв е краят на всеки неразкаян грешник – вечна мъка в адските пламъци, съжаления и угризения! Тук няма и помен от цветни полянки, от весел глъч, от нежна музика и розова светлина! Напротив, безотрадна, отчайваща действителност, море от мъки! По закона на Божията правда добродетелта се възнаграждава богато в задгробния свят, а грехът се наказва заслужено, щом е бил свързан с неразкаяност тук на земята. Христос ни разкрива предупредително всичко това, за да ни подтикне към своевременно изправление, чрез което единствено се избягва вечният ад. Същевременно Той ни дава единствения верен отговор на нашите тревожни питания: Де е Бог? Не вижда ли Той какво се върши на земята? Защо праведниците често страдат, а нечестивците благоденствуват в този свят? Де е Божията правда? – Христос ни отговаря: “Божията правда е жива, но трябва да имаш жива вяра, за да я видиш. Тя действува и ако действията й не всякога се забелязват тук, те непременно ще проличат отвъд!”

Според св. Йоан Златоуст “Бог едни наказва тук, а други не наказва. Наказва някои, с което пресича греховете им и облекчава тамошното им наказание, или даже съвсем ги освобождава от него, като същевременно чрез наказанието им вразумява живеещите в нечестие. А други, напротив, не наказва, за да могат, ако бъдат внимателни към себе си, да се покаят и засрамят от Божието дълготърпение и да се избавят както от тукашното наказание, така и от тамошното мъчение. Ако пък, невразумени от Божието дълготърпение, пребъдат в нечестие, тогава те ще бъдат подложени на по-голямо наказание за своята крайна небрежност”.1

При разпределянето на наказанията – едни последвали веднага, други забавяни, а трети – съвсем отменяни – има, както виждаме, дълбока Божия мъдрост, осезателна правда и вечно действуващ небесен Промисъл. Тъй или иначе, в тоя или в бъдещия живот, Божията правда и Божията любов тържестуват и окончателно ще възтържестуват! Това е основно Божествено нравствено изискване. С него се съгласува и човешката съвест, този отглас на Небесната правда!

Нашият живот е двуактна драма. Първото действие се развива на земята, а второто – на небето! Ако в първото действие правдата е потъпкана, тя ще възтържестува във второто действие, съгласно вечните Божествени закони. За да се убедим в това, от нас се иска пълно доверие в Божия промисъл и голямо търпение, които ще ни докажат, че Бог е абсолютно справедлив.

Кой от нас, като чете някоя драма от знаменит писател, прибързано захвърля книгата, възмутен от това, че в първото действие е представено как неправдата се шири, как злото преуспява и как доброто се тъпче? Напротив, всеки търпеливо с интерес дочита драмата до края и като види, че при завършека нечестието бива разкрито, порокът – справедливо осмян и неправдата – наказана, се чувствува удовлетворен.

Тъй е и в духовната област. Бог е запазил окончателното възтържествуване на потъпканата правда за второто действие, което ще се открие със Страшния Христов съд и ще продължи в безконечната вечност (Мат. 25:31-46). Тогава напълно ще се възстанови нарушеният в този свят нравствен порядък. Ако нямаше Божий съд, ако нямаше второ и заключително действие, тогава човек би могъл да роптае и да казва: “Де е Божията правда?” Но има Божи съд! Това се доказва от възмездията над мнозина престъпници още през този живот и особено от предстоящата окончателна Божия присъда на Страшния съд, предсказана от пророците и от Христа.

Повечето хора са вечно мърморещи, вечно критикуващи същества. Те взимат повод от всичко, за да недоволствуват. Като виждат, че само някои нечестивци са наказани, роптаят защо не са наказани всички! Други пък недоволствуват от обратното – че Бог ще накаже неразкаяните грешници с вечни мъки. Според тях това наказание било прекалено строго. Не трябвало за кратковременни грехове да се отплаща с безкрайни мъчения. Но така разсъждават те, докато не са засегнати лично от неправдите на престъпните хора. Щом обаче пострадат жестоко от подобни неправди, започват да осъждат Бога за Неговото дълготърпение и ожесточено заявяват, че и адът не бил достатъчно наказание за наглите злодеи, които им причинили такива и такива щети! Тъй те, според личните си интереси, ту са за правдата Божия, ту са против нея; ту са против адските наказания, ту са за тях.

Как стои въпросът с адските мъки и дали Бог наказва с вечни наказания за краткотрайни провинения, това ще видим по-подробно в края на настоящия труд. Нека сега се върнем към разказа за немилостивия богаташ и за бедния Лазар.

Като видял Лазаря в лоното на древния праведник Авраам, наказаният богаташ не посмял да се обърне направо към Лазаря, а помолил Авраам за милост. Авраам обаче му отговорил категорично: “Чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават” (Лука 16:25-26).

Като тълкува тия стихове, св. Йоан Златоуст казва, че мнозина биват наказани тук, а не там, други пък тук се веселят, а там биват наказани. “Когато видиш – говори Златоустият проповедник, – че нечестивецът няма никакви бедствия тук (на земята), не го облажавай, но плачи за него и го съжали като човек, който там (в задгробния свят) ще бъде подложен на бедствия, както безумния богаташ. Напротив, като забележиш, че някой се грижи да придобие добродетелност, а пък е изложен на разни изкушения, считай го за блажен и му подражавай! Защото на такъв и тук се прощават всичките грехове, и там се готвят много награди за търпението му, както е било с Лазаря”.2

И тъй, мъдрият светител съветва да не завиждаме на благуващите грешници, нито да се смущаваме, виждайки страдащи праведници. “Когато знаеш за някого – казва той,– че страда от черния си дроб... а се отдава на пиянство и веселби и по този начин усилва своята болест, ти не само не го похваляваш и не го считаш за щастлив,... но тъкмо поради пиенето му го смяташ за нещастен. Така разсъждавай и за душата. Ако видиш, че някой живее нечестиво и въпреки това... не е подложен на никакви бедствия... тъкмо поради това повече го съжали... Защото не наказанието е зло, а грехът. Той ни отделя от Бога. Наказанието пък ни довежда до Бога и прекратява Неговия гняв”.3

Разсъжденията си св. Йоан Златоуст подсилва с думите: “Всяко наказание, когато постига грешници, облекчава тежестта на греховете им; а постигне ли някой праведник, прави душата му още по-светла. И за едните, и за другите от скърбите произлиза най-голяма полза, стига само да бъдат понасяни с благодарност... Затова праведниците прекарват тук многотруден живот... Желаещият да угоди на Бога и да бъде добродетелен и чист, трябва да води не охолен, приятен и безгрижен, а скръбен живот, изпълнен с много трудове и подвизи”.4 Всеки от нас трябва винаги да помни, че “през много скърби трябва да влезем в Царството Божие” (Деян. 14:22).

По тоя път се стига до вечното спасение! Удостоените с него действително виждат, когато му дойде времето, светлина, чуват ангелско пеене, изпитват радост и мир в душите си и общуват вечно щастливи с вечно блажените небожители. Но без подвиг, без усилия на волята и без скъсване с греховете не се постигат тия райски блага. Нашият Спасител е определил: “Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12). У танатоложката д-р Е. Кюблер-Рос, както и у препоръчвания от нея д-р Моуди, не срещаме нито дума за подобни спасителни усилия на волята в придобиване на вечния блажен живот. За техните пациенти не съществува никаква дълбока пропаст между греховността и вечното блаженство. От греховния мрак те се оказват изведнъж в светлината на праведността! О, ако спасението на душата беше нещо толкова лесно, свв. Отци не биха предприемали нечувани духовни подвизи и не биха се молели така: “По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай!” (св. Ефрем Сирин). Пък и Спасителят не би подчертавал така внушително оная страхотно голяма зееща бездна, разделяща мястото на вечното блаженство от мястото на вечните мъки.

Според св. Йоан Златоуст някои, грешейки лекомислено, със смях казват на приятелите си: “Ти ще се застъпиш за мене в оня ден!” А друг говори: “Моят баща е мъченик!” Трети пък: “Моят чичо е епископ!” На залъгващите се с подобни празни надежди Златоустият проповедник отговаря, че в смъртния час, както и на страшния Христов съд не може да ни принесе никаква полза чуждата добродетел. Нещо повече: “Ако баща ти е бил мъченик, това може да ти послужи за най-голямо осъждане – казва светителят, – понеже ти, имайки у дома си примера на добродетелта, си се оказал не на висотата на добродетелността, която са имали отците”.5

Разговорът между богаташа и Авраама ни разкрива нататък още по-важни истини. Богаташът казва: “Моля ти се тогава, отче, прати Лазаря в бащината ми къща, където имам петима братя, за да им засвидетелствува, та да не дойдат и те в това място на мъката” (Лука 16:27). Тук навлизаме в най-решителните за нашата теза моменти. Богаташът иска, щото духът на Лазаря да се яви на земята! Съвременните медиуми и допитвачи до мъртви със своята “дарба” да извикват духове претендират, че извършват тъкмо тая услуга на човеците! Те повикват “душите” на мъртвите и последните свидетелствуват за отвъдния свят!... Но дали позволява Господ Иисус Христос да се върши такава “услуга” на живите от страна на мъртвите? – Не!

На просбата на богаташа да бъде пратен Лазар, за да свидетелствува за задгробния живот и за вечните мъки Авраам отвръща: “Имат си Мойсея и пророците; нека ги слушат!” Богаташът настоява на своето и дръзва даже да противоречи на древния праведник, като му възразява: “Не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят”. Но на това Авраам отвръща твърдо и категорично: “Ако Мойсея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Мнозина маловерци днес говорят: “Защо не дойде наистина някой от отвъдния свят, защо някой не възкръсне, за да повярваме?” Те сякаш повтарят думите на грешния богаташ. Добре, нека за миг допуснем, че това действително стане, както е ставало понякога. Например, чува се, че някой мъртвец е оживял и че разказвал за ужасите на оня свят. Какви са последиците от това? Потресени ли са всички? Променят ли начина на своя живот? Покайват ли се? – Съвсем не! Едни слушат само от празно любопитство, други се подсмихват, трети съвсем недоверчиво клатят глава и отхвърлят като “смъртна халюцинация” свидетелството на свидетелствуващия. Само вярващите обръщат внимание, но тъкмо понеже и без това вярват. А вярват, защото “имат Мойсея и пророците” и ги слушат. Разказът на възкръсналия не допринася нищо съществено към тяхната вяра, защото те я градят не върху твърденията на човеци, а върху словата на Богочовека, умрял и възкръснал за нас. Те имат нещо много повече от “Мойсея и пророците”, Те имат Новия Завет, откровението на Бога Отца, на Бога Сина и на Бога Духа Светаго (Мат. 3:16-17; 17:2-5). Те имат Апостолското свидетелство, съгласно с пророческото слово (2 Петр. 1:17-19), те имат помазанието от Светаго Духа и знаят всичко (1 Иоан. 2:20), що се отнася до спасението на душата. За тях св. Ап.Йоан Богослов говори: “И помазанието, което вие получихте от Него (Христа), пребъдва у вас и нямате нужда да ви учи някой (например възкръснал мъртвец! – в ск.м.). Но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (1 Иоан. 2:27).

Нашите деди, майки и бащи, незаразени от безбожния дух на днешното време, нима имаха свидетелството на умрели и след това оживели люде, та бяха така дълбоко вярващи, толкова добродетелни и толкова непоклатно убедени в съществуването на живот зад гроба? Те вярваха, че има рай и ад не защото чуваха за това от възкръснали мъртъвци, а защото го бяха чували от амвона, дето се чете и проповядва нелъжовното Божие слово и защото го чувствуваха в съвестите си, озарени от благодатта на Св. Дух. Истинският християнин е убеден във вярата си не поради доказателствата, които се привеждат в полза на тази вяра, а поради вътрешната си връзка с Бога, поради личния си духовен опит, поради духовната си любов към Христовото учение, поради хармоничната си духовна нагласа спрямо вечните спасителни истини и поради осезателната радост, която Бог излива върху него заради искрената му вяра.

По времето на Христа не всички повярваха в онова, за което Той свидетелствуваше. Спасителят вършеше чудеса, но и това не всички убеди. Дяволът беше замъглил умовете на мнозина, тъй че те не се обърнаха. “Който е от Бога, той слуша Божиите думи” (Иоан. 8:47) – казваше Сам Христос. Той възкреси от мъртвите Лазаря, умрял четири дни преди това. Свидетелите на чудото бяха потресени, но ето че някои от тях, въпреки предивното събитие, вместо да паднат в покаяние пред всепобедното Христово слово и дело, “отидоха при фарисеите и им разправиха що стори Иисус” (Иоан. 11:46), т.е. възползуваха се от чудото не за да повярват, а да доносничат и предателствуват! Фарисеите пък се ожесточиха против Божествения Чудотворец и решиха да погубят и Него (Иоан. 11:53), и Лазаря, понеже поради него мнозина повярваха в Христа (Иоан. 12:10-11)! Каква полза получиха невярващите от това, че Иисус върна към живот един мъртвец, прекарал четири дни в царството на смъртта?! – Никаква полза! Нещо повече, това потресаващо чудо още повече увеличава вината и отговорността на неповярвалите!

От всичко казано се вижда, че оня, който не слуша “Мойсея и пророците”, който отхвърля Евангелието и Апостолското учение, той действително няма да се убеди дори и тогава, когато види, че някой от мъртвите възкръсва! Нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от оня, който не иска да чуе!

Св. Йоан Златоуст дава прекрасен пример: “Геената е невидима за невярващите, а за вярващите е очевидна и ясна. Затворите са видими. Всеки ден ние чуваме, че еди-кой си е наказан, че имуществото на еди-кого си е описано, че еди-кой си работи в каторга (в рудниците)... Слушайки това обаче, порочните и злодейците...не се вразумяват. Даже мнозина измежду осъдените, след като подкопаят тъмницата и така избягат от нея, нерядко се връщат към същите престъпления и вършат даже по-тежки от тях. Затова нека не търсим да чуем от мъртвите онова, на което всеки ден толкова ясно ни учат Писанията. Ако Бог видеше, че възкръсналите от мъртвите могат да принесат полза на живите, Той, Който устройва всичко за наша полза, не би изоставил и пропуснал едно толкова полезно средство”.6

Има и друга една много важна причина, поради която Бог не допуща току-тъй мъртвите да се явяват на живите, за да ги укрепяват уж във вярата. Тази причина е съществуването на дявола и на неговите тъмни пълчища. Сатаната търси всичко да обърка, всичко да изкористи в своя полза и всичко да превърне в хаос. Той подменя истината с лъжа, благочестието – с нечестие, Христовото спасително учение – с разни пагубни лъжеучения. “Когато живеели пророците, дяволът е издигал лъжепророци – казва св. Йоан Златоуст, – когато живеели Апостолите, въздигнал е лъжеапостоли; когато се явил Месия, той издигнал лъжемесии; когато били въведени здравите догмати на вярата, той въвеждал нездравите (еретическите), сеейки навсякъде плевели. По този начин, ако се случеше това (т.е. възкръснали от мъртвите да учат хората на вяра – в ск.м.), дяволът би се постарал и под това да се промъкне чрез своите оръдия...,да обърне всичко нагоре с краката и да въведе безпорядък (в догматите на вярата – в ск. м.). Бог, предвиждайки всичко това, препречил пътя му към такива козни и... не допуснал някои да идват оттам и да разказват на живите за това, което е отвъд; чрез това Бог ни учи да считаме Божествените Писания за по-достоверни от всичко друго”.7

В благодатните времена на св. Йоан Златоуст, поради тогавашната правилна религиозна ориентираност на православните християни, действително не се срещало толкова често увлечението по демонични чудеса. В нашите апокалиптични и последни времена обаче това е обикновено явление. Отдавна хората са обърнали гръб на Божествените Писания и вместо на тях да вярват и по тях да устройват живота си, тръгнали са по врачки и баячки, по йогисти и дъновисти, по сектанти и лъжеучители, по ясновидци и медиуми, по спиритисти и теософи – да черпят от тях сведения за задгробния живот и за своята лична съдба. Дяволът им дава такива сведения чрез своите служители и заразява с пагубна лъжа душите. Както видяхме, чрез разказите на преживелите клинична смърт той рисува отвъдния свят като розов, светъл, радостен и леко достъпен за всички. Според тия разкази, за никого няма ад, няма съд, няма отговорност! Злите дела не са пречка за участвуване в райското блаженство. Покойниците “просто продължават да си живеят” след отделянето на душите им от телата, и то много по-леко и по-свободно, отколкото тук на земята, докато са били в телата си. Те просто “се усъвършенствуват” оттатък. При такова представяне на смъртта като едно съвсем нестрашно явление, разбира се, няма никаква нужда от покаяние, от изповед, от въздържан живот, от пост и молитва, които са най-могъщото средство за изгонване на дявола (Мат. 17:27). Който се поддава на такива дяволски измами, разпространявани чрез допитване до “мъртви”, той пада в примките на лукавия и навеки загива!

Живият Бог не допуска мъртви да учат живи на благочестие. Той е забранил на покойниците да се явяват по повикване на медиуми. “Бог е заключил вратата на вечността – по думите на св. Йоан Златоуст – и не допуска никой от покойниците да се връща и да възвестява за тамошния живот, за да не би дяволът, като се възползува от това, да въведе нещо от своите лъжеучения”8.

Казаното, разбира се, не означава, че е изключена всяка възможност за общуване на мъртви с живи. Светците се ползуват от дадената им от Бога свобода и могат да се явяват от отвъдния свят и да помагат на обикновените грешни човеци. Това става обаче само когато бъдат пратени от Бога, но не и когато люде, поддали се на тънка духовна гордост, се домогват сами до незаконно общуване с Небето. Подобни състояния на нездрава мистика се забелязват у мнозина екзалтирани вярващи, едни от които се молят за получаване дара да виждат видения, а други, “получили” вече тоя “дар”, се хвалят, че всяка нощ им се явява еди-кой си светец, за да ги напътствува и ръководи. Такива души са явно изпаднали в духовна прелъстеност от дявола.

Ние не отричаме, че не само светци, но и най-обикновени покойници могат да се явяват насън или дори наяве на свои близки, ала само по Божие допущение, а не и по човешко домогване. Това става обикновено при извънредни обстоятелства, когато трябва да бъдат ефикасно подпомогнати нещастни люде, изпаднали внезапно в тежки беди. Такъв е, например, следният случай, разказан ми лично от сестрата на покойния столичен зъболекар д-р Георги Кънчев, Цветана Иванова.

“Умря мъжът на една моя позната. Един-два дни след погребението му идват при жената хора от канцеларията, дето той работел, и искат от нея да внесе 8000 лева, които той бил изтеглил от касата. Хората представили съответни документи. Жената изпада в ужас. Отде да вземе такава огромна сума! Пък и дали е вярно, че мъжът й ги е изтеглил от касата!

През нощта й се явява покойникът и й казва: “Парите са във вътрешния джоб на сакото, с което ме погребахте”.

Тя отива на гробищата. Помолва гробарите да й отворят гроба на съпруга й. Обяснява им защо й е нужно това, но те й отговарят: “Ако ние изпълнявахме прищевките на всяка луда, какво ще излезе!”

Тя сънува и втора, и трета нощ същото. Окуражена от това, отива пак при гробарите и настоява пред тях да отворят гроба, казвайки: “Моля ви се, аз наистина ще полудея, ако не намеря тия пари! Осем хиляди лева са това! Отде ще ги взема да ги върна!”

Най-сетне гробарите се съгласяват, вземат разрешение от своите началници и отварят гроба. Какво било удивлението на всички, когато във вътрешния джоб на сакото се намерили търсените 8000 лева!”

Подобни случаи са редки. Те стават по Божие благоволение, а не по настоятелното искане на някакви си медиуми. Кой е медиумът, за да разполага с душите, живеещи в отвъдния свят и намиращи се в Божията власт (Прем.Сол.2:3)!? Ако ние нямаме власт да наредим да дойде веднага при нас някой гражданин от чужда държава, как медиумите дръзват да претендират, че можели да извикват когото си щат от отвъдното царство, което е в ръцете на Всемогъщия Бог!?

“Който има уши да слуша, нека слуша!” (Мат.13:9)



Бележки

1.Св. Iоаннъ Златоустъ, О Лазаре, слово III, Творенiя, том I, кн. 2, СПб, 1895, стр. 812.
2.Пак там, стр. 806-807.
3.Пак там, стр. 807-808.
4.Пак там, стр. 814-815.
5.Пак там, стр. 816.
6.Пак там, слово IV, стр. 821.
7.Пак там, слово IV, стр. 821-822.
8. Пак там, слово IV, стр. 821.



--------------------------------------------------------------------------------
Арх. Серафим Алексиев
© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.