|
За кого бие камбаната
Наш единоверец бе заплашен със смърт заради вярата си
Или какво ни засяга един несъстоял се процес в Афганистан
Иван ГРУЙКИН
адвокат
Миналия месец медиите разпространиха историята на афганистанеца Абдул Рахман, заплашен с осъждане на смърт в родината си поради обръщането му от исляма към християнството. Повярвал в Исус Христос преди 16 години, когато е работел за хуманитарна неправителствена организация в Пакистан. Член на афганистанския Върховен съд направи категорично изявление, че евентуална смъртна присъда би била в пълно съответствие с конституцията на страната (която закрепва шериата като висш източник на правото, въпреки че в нея са споменати и някои от основните международноправни актове в областта на човешките права).
Т. е. – в страна, която бе освободена от режима на религиозните фанатици-талибани от американците и техните съюзници и които в момента имат мироопазващи сили там, съвсем законно един човек може да бъде осъден на смърт поради това, че е направил свободен религиозен избор.
Сериозната си загриженост изрази лично президентът Буш, Ватиканът се застъпи за арестувания, а американски сенатори и водещи германски политици (в това число и канцлерът Ангела Меркел) изразиха възмущението си от ставащото, като поискаха освобождаването на Абдул Рахман. В края на краищата обръщенецът бе освободен, но с половинчати мотиви относно неговата дееспособност, оставящи открит въпроса за подобни случаи в бъдеще.
Какво ни засяга нас това? Дали като личности и християни можем просто да отминем факта, че днес някой може да бъде обезглавен (или обесен) поради това, че е избрал Христос пред Мохамед? Може би проблемът на този човек е непонятен за повечето от нас, които са религиозно мнозинство в собствената си страна и за които това да си християнин означава преди всичко традиция, но и повод за гордост, самодоволство, известно чувство за превъзходство. Което като време и ангажимент ни отнема няколко дни годишно – Великден, Възкресение, именните дни, Задушница и още няколко празника. Това е традиция, в която имаме щастието да сме се родили и която, ако сме честни да си признаем, не ни струва почти нищо. “Така е било, така ще бъде... Афганистан ли?... там не са ли мюсюлмани?... ами щом такъв е законът”... А иначе изпадаме в почти религиозно преклонение пред кадрите от филми като “Време разделно”, тросваме се навъсено, че “турците ще ни превземат и българите ще са малцинство в България след двадесет години”, и се оставяме политически демагози да определят съдържанието на понятия като патриотизъм и родолюбие. Които се вдигат като един срещу филм за Исус Христос, само защото го представя световна протестантска организация, а отгоре на това някой от Светия синод бил казал, че филмът е “неканоничен” (каквото и да означава това). Съдейки обаче по липсата на каквато и да е реакция в други случаи, човек остава с впечатлението, че може би канонично е Църквата да отсъства от обществения живот и да нехае за драматичните проблеми на нацията, божиите служители във висшия клир и по места да са предимно фолклорни персонажи, известни най-вече с дребните си човешки слабости, а хомосексуализмът - приемлив от канонична гледна точка манастирски обичай…..
Трябва да сме наясно, че за заплашения със смъртна присъда афганистанец християнството не е просто традиция или повод за патриотарски напъни. За повечето българи да си християнин (православен) е престижно, модерно, патриотично и… безопасно. Абдул Рахман обаче е рискувал всичко, за да може да се нарече християнин. Тук изобщо не става въпрос за традиция (човекът се е обърнал именно срещу нея), престиж или интерес. Точно обратното – нашият герой рискува да загуби живота си. Заявявайки, че вярва и приема Исус Христос за свой Господ и Спасител, който умря на кръста за неговите и на целия свят грехове и възкръсна за оправданието и вечен живот на всички, които вярват в Него! Не за кръщавки, помени и именни дни, канонични спорове и самодоволно тупане в гърдите.
Смятам, че всичко това ни засяга, ако наистина твърдим, че сме християни и хора, които заслужават свободата си. Наш единоверец бе заплашен със смърт заради вярата си в страна, където няма ВМРО и “Атака”, няма Свети синод и патриарх Максим, както и президент – носител на “Наградата за единство на православните народи”. Видяхме каква бе реакцията на мюсюлманския свят след публикуването на няколко карикатури на Пророка Мохамед. Смятаме ли, че ще можем да спим спокойно във време, когато на фанатизирани тълпи се осигурява правото “демократично” да горят кръстове и национални флагове на християнски държави, от една страна, а от друга – “законно” един християнин е заплашен с осъждане на смърт заради вярата си? Ако сега кажем, че това не ни засяга, заслужаваме да ни се случи всичко. И то може би започва да ни се случва...
Какво излиза – Европа осигурява на исляма демократични условия за протести, горене на кръстове и знамена и инвазия на континента, а в Афганистан (още в Иран, Саудитска Арабия, ОАЕ, Пакистан, Индонезия, Малайзия, може би утре и в Ирак?) смъртно наказание грози този, който се обърне към християнството.
Нещо не се връзва… Ситуацията много напомня времето на турското нашествие на Балканския полуостров. Малко преди да падне обсадата на Константинопол, Светия синод на Църквата е заседавал по въпроса за цвета на очите на Дева Мария.
Днес отношението на Европа (и изобщо на “свободния свят”) към войнстващия ислям много напомня на деморализацията сред балканските православни държави от края на ХІV век. В Обединена Европа дори се въвежда своеобразна цензура върху използването на термини, свързващи исляма с насилието и нетолерантността. Изправени сме пред заплахата от един нов (религиозен) тоталитаризъм, пред който делото на Сталин и историята на Съветския съюз могат да се окажат половинчата репетиция с хуманистични мотиви.
Свободата на мисълта, на съвестта и на свободния избор на религия са основни граждански права. Без тях изобщо не може да има никаква свобода. И именно хората (и политиците) от новите европейски демокрации могат да почувстват реалната опасност от ислямския тоталитаризъм поради отчетливите прилики с една действителност, с която се разделихме не толкова отдавна.
Или приемаме, че избиването на хора по политически и верски причини е недопустимо и не може да бъде вътрешна работа на която и да е страна, или трябва наистина да признаем, че операцията на НАТО в Косово е била зле прикрита демагогия. Доводът, че има разлика в мащабите на злото, е несъстоятелен. В Косово бяха убити може би хиляди, но в мюсюлманския свят на смъртна опасност са подложени милиони. Милиони, на които се отказва правото изобщо някога да поискат (и да получат) свободата.
Трябва ясно да си отговорим на въпросите в какъв свят живеем и в какъв свят искаме да живеят децата ни. Ценим ли собствената си свобода и признаваме ли правото и на другите да бъдат свободни? Ако приемем, че основните човешки права имат универсален характер, трябва ясно да издигнем глас, когато те се нарушават където и да е по света – в Беларус и Северна Корея, Китай и Зимбабве, Косово и Афганистан. Без политически сметки и конформизъм – само защото това е правилно и морално. Както на времето действаха хора като нас в Унгария, Чехословакия и Полша срещу насилнически режими, които не приемаха.
Българите имаме и друго основание за реакция в случая. Страната ни има своя контингент в Афганистан в рамките на мироопазващата мисия на ООН. Т. е. – наши сънародници рискуват живота си за стабилизирането на страната след изгонването на талибаните. По отношение на едно от основните човешки права обаче – правото на свободен избор и практикуване на религия – разликата между талибаните и сегашната “демократична” афганистанска власт е единствено в процедурата, по която човек ще получи смъртно наказание. Илюзорно е да се очаква, че може да има свобода изобщо, ако няма свобода на мисълта, свобода на съвестта, в това число и религиозна свобода. За много хора това е най-важната, а може би единствено важната свобода. На какво всъщност помагат България и нейния военен контингент в Афганистан?
Смятам, че имаме право да поставим този въпрос. Днес осъждането на смърт заради вяра в Бога категорично не може да бъде вътрешен въпрос на която и да е страна. Българското правителство бе длъжно да заеме ясна и категорична позиция по случая. Да изпрати съответните дипломатически сигнали и да настоява за безусловното освобождаване на самоопределилия се като християнин Абдул Рахман. Това е един от случаите, в които една малка страна може да покаже морал и солидарност. България е демократична страна, декларирала по категоричен начин принадлежността си към каузата на свободата и демокрацията в света. Което означава и поемане на отговорността да се изрази позиция – когато свободата и демокрацията са застрашени.
В противен случай се превръщаме в съучастници на злото, което е на път да се случи.
Днес в Афганистан.
А утре?
|
За кого бие камбаната!
