Аз видях за пръв път Рудолф Щайнер на 28 август 1911 година, рожденият ден на Гьоте. Бях замислил кратко пътуване до Мюнхен, така че през неделята да взема участие и в едно от теософските заседания. Почти половин година аз използувах цялото си свободно време, за да чета книгите на д-р Щайнер. Но да се свързвам с Антропософското Общество - това изобщо не ми минаваше през ума. Имах желание да участвувам в тези заседания, но не и да се обвързвам с тях.

Когато влязох в залата, останах изненадан от настроението, което цареше там. Хората ми изглеждаха чужди. Изобщо този тип духовност - пасивна и жадна за сензации - винаги ми е създавала грижи. Особено щом зърнах дългокоси мъже, веднага помислих да си изляза. По-късно, когато Рудолф Щайнер започна да привлича хора с афинитет към естествените науки - тези "теософски" перуки значително оредяха. В онези ранни години обаче той страдаше от тези неща, но по принцип отминаваше всичко външно и зачитайки ли чната свобода, се надяваше на постепенно вътрешно превъзпитание.

Но това, което веднага ми хареса, беше празничното молитвено очакване. Не беше трудно да се усети, че след малко тук ще се чествува един празник на човека. Тези мъже и жени изпитваха радост, защото очакваха един изключителен човек, един предводител на човечеството, когото те дълбоко почитаха и който се движеше съвсем по човешки всред тях.

Долових ясно: хората гледат на този човек като на едно велико Събитие, те го изживяват просто и силно, без никаква романтика. Хората бяха събрани тук, за да се докоснат до най-благородните сили на човечеството. Трябва лично да си преживял подобно очакване, за да знаеш с каква неподозирана мощ един велик човек може да властвува в сърцата на другите. Тези неща изпъкват особено ясно в произведенията на изкуството.

Но тук съучастниците градяха своето изкуство не като публика, а като хора, пронизвани от мистичната енергия на един по-висш човек. Сега те бяха озарени само от едно чувство - без показност и суета да принесат своята жертва пред новооткрития божествен свят. И аз запомних, че в този миг душата ми трепна от далечното предчувствие за една реална сила: изкуството като култ.

Впрочем д-р Щайнер изнесе една съвсем кратка беседа. Не бих могъл да кажа, че тя ми направи някакво особено впечатление. Моят слух още не беше отворен за главното, за същественото. Имах да преодолявам твърде много външни пречки. Д-р Щайнер често си служеше с обстоятелствени и многословни изречения, но както по-късно разбрах от самия него, той прибягвал до тези езикови особености само с оглед нагласа та и моментното състояние на своите слушатели. Аз седях на моя отдалечен стол с решението да не се поддавам на масова сугестия, но и съвършено свободен пред всяко ново впечатление. Непрекъснато си задавах въпроса:

"За какъв би взел този човек, ако го срещнеше на улицата? Преди всичко - отговарях си аз - за един католически духовник."

Обаче бях видял само черния костюм, към който веднага пренесох антипатията си на пастор, а не самото лице.

Бях радостен, че под защитата на моята анонимност, ще наблюдавам всичко, без да бъде смущаван от никого. Като обигран в проповедническата дейност човек, аз имах и изострения поглед за евентуалните човешки слабости на "теософския първосвещеник", които веднага биха хвърлили сенките си върху неговото изложение:

Срещу Рудолф Щайнер бяха отправяни много упреци - че бил суетен, с вкус към ефектното и нелепо-фантастично мислене и т.н., но за съвсем кратко време аз ги отхвърлих като една пълна заблуда. Тези упреци явно почиваха на повърхностни впечатления и при една истинска близост до неговата личност, те се оказаха съвършено безпочвени. И ако можеше да съществува обратният полюс на една човешка суетност, сигурен съм, че това щеше да бъде Рудолф Щайнер. А за ефектни трикове той беше не само прекалено съвестен, но и твърде умен.

И така, първото впечатление само усложни моята преценка. Не без усмивка забелязах, как веднага след лекцията д-р -Щайнер спонтанно се превърна в център на група почитатели, така че можеше да прекрачи само през трупа на някого от тях. Разбира се, с годините всичко това се промени; така или иначе вината не беше негова. Но в онзи момент аз също не издържах и с известна вътрешна напрегнатост се отправих към възторжените слушатели, за да видя как ще завърши всичко.

Смесих се с другите и вече бях съвсем близо до големия човек. Следвайки дискретния знак на моя приятел Михаил Вауер, аз благодарих, че съм допуснат като гост на тази лекция, и попитах дали не бих могъл да присъствувам и на вечерта. Рудолф Щайнер ме погледна само за миг и веднага сведе поглед надолу. В продължение на този кратък миг, аз трябваше да затвърдя представите си за духовната същност на човека пред мен. После той сухо отвърна:

"След като вече бяхте тази сутрин, бихте могъл да дойдете и довечера" - и продължи по-нататък. Така протече моят пръв разговор с Рудолф Щайнер.


Фридрих Рителмайер