През цялото време докато четях се чудех, къде е практическото място на постъпката на Авраам в нашия християнски път.
После стигнах до мястото,където го посочваш:

Ок, какво правим ние, когато се налага да загубим името си, да обърнем другата буза, или о ужас! да загубим себе си тихо и мирно без никой да разбере за подвига ни? Гърчим се. Не искаме. Забравили сме, че който загуби “жена, деца, имот и т.н. за божието царство, ще получи стократно сега, заедно с гонения, а в бъдещия свят вечен живот”. Вечен живот ! Когато в решителния, съдбовен момент ти не губиш себе си, не заставаш на Мория с нож в ръка над бъдещето си, над името си, над достойнството си, над дарбите си, над СЕБЕ СИ, ти ... не вярваш, че “по един начин на възкресение” Бог ще ти върне, това което си му дал. Ти ... не вярваш във възкресението, ти само си съгласен че такова има, но не участваш в него и не го изпитваш. Ти оставаш “жив” и “спасен” (щях да кажа Х-алелуя). Пееш алилуя, че възкресение има, празнуваш заедно с всички милиони християни, но ... не участваш във възкресението. В действителност вярата във възкресението е участие във възкресението. И с кое не е така в нашата вяра? Нима вярата в Христос не е “участие в неговите страдания и в силата на Неговото възкресение” ?

Да, съгласен съм
По-точно вярвам.


ПС: не схванах забележката на АСК, но се радвам, че те е разбрал(съгласен е, вярва)