Свещениците не са, така да се каже, “упълномощени длъжностни лица” на общността, не само водачи или делегати на “множеството”, на “народа” или на “паството” – те действат не само in persona ecclesiae. Преди всичко, те действат in persona Christi. Те са “представители” на Самия Христос, не на вярващите; и в тях и чрез тях Главата на Тялото, единственият Първосвещеник на Новия Завет изпълнява, продължава и завършва Своето пастирско и свещеническо служение. Той Самият е единственият истински Свещеник на Църквата. Всички останали не са нищо друго освен служители на Неговите тайнства. Те стоят вместо Него пред общността - и тъкмо защото Тялото е едно само в Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, Свещенството в Църквата е преди всичко Свещенство на единството. В Свещенството органичното единство на Тялото не само е проявено и показано, но по-скоро е вкоренено, без никакво предубеждение спрямо “равенството” на вярващите, както “равенството” на клетките в един организъм не се разрушава от тяхното структурно разграничаване: всички клетки са равни сами по себе си, и все пак различаващи се по своите функции, но това различие служи на единството, прави възможно това единство да стане по-обширно и по-съкровено. Единството на всяка местна община извира от единството на евхаристийната храна. И точно като извършващ Евхаристията свещеникът е служител и строител на църковното единство. Но има и друго, по-високо служение: да осигури вселенското и съборното единство на цялата Църква в пространството и времето. Това е служението и функцията на епископа. От една страна, епископът има властта да ръкополага, и отново това не е само юрисдикционна привилегия, а именно власт на сакраментално действие, която надвишава властта, притежавана от свещеника. Така епископът като “ръкополагащ” е строител на църковното единство в един по-широк план. Тайната Вечеря и Петдесетница са събития, неразривно свързани едно с друго. Духът Утешител слиза когато Синът е прославен в Своята смърт и Възкресение. Но все пак те са две тайнства, които не трябва да се сливат едно с друго. По същия начин свещениците и епископите се отличават един от друг. В епископството Петдесетница става всеобхватна и неспирна, в неразделния епископат на Църквата (episcopatus unus на св. Киприян) се осигурява единството в пространството. От друга страна, чрез своя епископ или по-скоро в своя епископ всяка отделна или местна църква се включва в съборната пълнота на Църквата, свързва се с миналото и с всички времена. В своя епископ всяка отделна църква надраства и надминава своите собствени граници и органически се свързва с останалите. Апостолското приемство е не толкова каноническа, колкото мистическа основа на църковното единство. То е нещо различно от гарант на историческата непрекъснатост или на административната зависимост. Апостолското приемство е основно средство за запазване на мистичната идентичност на Тялото през вековете. Но, разбира се, Свещенството никога не е отделено от Тялото. То е в Тялото, принадлежи на неговата структура. И даровете на това служение се дават вътре в Църквата (ср. 1Кор. 12 гл.).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите