АВТОКЕФАЛИЯ И АВТОНОМИЯ

Автокефалия

Терминът автокефалия започнал да се употребява още в началото на V в. Тя е приложима за светски църковни организации, които имат своя глава, своя независима от друг висша или суверенна власт. Използва се в смисъл на църковна независимост.

Валсамон нарича автокефални всички митрополити на провинции. Епифаний нарича авто­кефални всички архиепископи в отличие от епископите, подчинени на други епископи и изброява във Византия 6 такива църкви.

До наше време терминът “автокефална църква” е влязъл във всеобща употреба за обозна­ча­ва­нето на автокефална църква според указанието на нейното географско положение – на­пример Йерусалимска църква.

Юридическата аксиома: “Никой не може да даде другиму повече, отколкото сам има” се явява и каноническа аксиома, имаща основание в Словото Божие: “няма пратеник по-горен от оногова, който го е пратил” (Иоан 13:16). Както всяка автокефална църква има висша власт, то да се основава подобен род църква може да има право организация или лице, което прите­жа­ва тази върховна власт. Такава върховна власт е присъща най-напред на апостолите, пос­ле на епископата на Вселенската Църква и трето – на епископата на автокефалната църква.

Апостолите са основали първите църкви от този род. За това свидетелствуват апостолските постановления, посланията на източните патриарси, Йерусалимския събор, Пра­вославното изповедание. Съществувало мнение, че само църкви, лично основани от апосто­ли­те, имат право на автокефалия. Апостолите не са деляли земята на определено число автокефални църкви. Автокефалните църкви, възникнали след апостолско време, получават самостоятелност и права по пътя на разклонения от църкви, основани от апостоли­те. Всички те са получили своите права по пътя на апостолското приемство, поради което всички автокефални църкви се явяват напълно равноправни помежду си.

Апостолите са предали пълнотата на своята власт над Църквата на Вселенския епископат. Следователно, правото да основава автокефални църкви принадлежи нему, като изразява своята воля чрез вселенските събори като свой орган. Фактор за автокефалия се явява волята на епископата на съществуващите такива църкви, правещи постановления от името на Вселенския епископат, обикновено чрез съборите. Събора на автокефалната църква се огра­ничава с нейната собствена територия и провъзкласява автокефалия на тази част.

Държавната власт няма и неможе да даде върховна власт на църквата, намираща се на нейната територия. Църквата е възникнала и се е организирала не само независимо, но и противно на тази власт, която три века не е признавала нейното съществуване.

Не може да се провъзгласи автокефалия от част от епископата на дадена църква по свое собствено подбуждение или под давление на държавната власт. Част от епископата на една църква може да получи самостоятелност само когато последната е изпаднала в ерес.

Всяка автокефална църква дава автокефалия само на тази част, която е подчинена на ней­ната юрисдикция. Даване на автокефалия на друга част е нарушение на каноническия принцип за неприкосновеността на правата на автокефалните църкви. (Пример: Украинският “патриарх” хиротонисва разколника Пимен за патриарх). Канонически автокефална се явява тази църква, която е получила автокефалия или от самите апостоли, или от Вселенски събор, или от тази автокефална църква, в границите на която се е намирала преди провъзглася­ва­не­то на автокефалията.

От тези три фактора днес значение има само последния – волята на автокефалната църк­ва. При решение на въпроса за автокефалия е длъжна да се съобразява , първо – с волята на епископата и народа, второ – с волята на държавната власт, и трето с географските условия. (Защо тогава Руската църква не признава Украинската, а Сръбската – Македонската?). Освен това трябва да се съобрази и с готовността и със способността на отделната част за самостоя­те­лен живот, т.е. наличност на устройство, отговарящо на самата същност на автокефалията.

Границите на самостоятелност на автокефалната църква са в областа на законодателството, учението, богослужението, администрацията и съда. В догматиката няма място за самостоятелност.



Автономия

За това понятие няма опора в каноните; те са църкви – непълни автокефалии (ограничени). Те са изобретение на Константинополските църковни политици, стремящи се да установят власт над отделящите се от Цариградската църква части. Автономната църква няма свой самостоятелен източник на власт, защото неин пръв епископ или всички епископи се ръкополагат от кариерхалната църква, но има пълно самоуправление в границите определени от църквата-майка.

Юридически автономия означава несамостоятелна, подчинена на друга организация. Защото основният закон относно автономната организация се издава не от нея самата, т.е. тя ползва статуарно право.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите