МОНАШЕСТВО И ЕПИСКОПАТ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Монашеството е продукт на нравствения дух на християнството. Tо има своята догматическо- каноническа основа: още ап. Павел е казал, че е най-добре безбрачието, но който не може да изпълнява не е грях да влезе в брак.

Монашеството има за Църквата значение на общество от благочестиви хора, които посвещават живота си на Бога и служат за утвърждаване на Църквата чрез християнски добродетели.

Монашеството се е образувало постепенно. В началото имало благочестиви хора, които се въздържали от земните удоволствия, но живеели в светското общество. По време на гоненията до III в. много от тях избягали в планински и пустинни места. Много от тях останали там и продължили да водят пустиннически живот. Такива предшественици на монашеството били Антоний Велики, Пахомий Велики, Макарий Египетски и др. Славата им се разнесла и към тях се присъединили и други. Пахомий пръв образувал такава група за общежитиен живот. Първоначално били наричани киновии, а после манастири – в тях живеели десетки, дори стотици монаси. В IV в. вече имаме жени монахини и девически манастири. Имало и двойни (смесени) манастири. Те били забранени с 30 канон на VII Вселенски събор.

Св. Василий Велики съставил 313 общи правила за монасите, същността им е следната:

всеки монах трябва винаги да се намира в своя манастир,
да се въздържа от плътски похоти,
да има безусловно послушание,
да няма никаква собственост.
Правилата са съставени въз основа на Свещеното Писание. Тези 313 правила са каноничната основа за монашеството в Православната Църква.

Встъпване в монашество (пострижение)

лицето трябва да има определена възраст – 17 г.,
да е издържало изпитанието,
да е приело установените обети.
Монашески обет: за въздържание (девство); за послушание; за бедност.

След това се удостоява с монашеско подстригване и става монах. Изисква се познаване на Свещеното писание.

Организация. Манастир може да се основе само със съгласието на епархийския епископ. Трябва да бъде осветен лично от него. Веднъж осветен, манастирът не може да бъде светско жилище.

Ставропигиални манастири. При основаването на известен манастир, в основата му се забивал кръст. Когато кръстът не е забит от епархийския епископ, а от патриарха, тези манастири се наричат ставропигиални – те имат самостойно управление.

Монашеството в Православната Църква е едно – в него няма никакви ордени. Монасите се разделят сами от гледна точка на обетите, които са дали или ще дадат:

1) расофорни – които се готвят да дадат монашески обет, носят само монашески одежди,

2) малосхимници – действителни монаси, които са дали обет и са приели пострижение,

3) великосхимници – монаси, които дълги години са се отличавали с особено строг живот и получавали разрешение да се отдалечат от общежитието и да живеят уединено, за да могат изцяло да се посветят на Бога. Те давали обещание никога да не се събират с миряни, докрая да живеят уединено в непрекъсната молитва и пост. Те носят особено облекло, с което се отличават от другите монаси.

Монасите не принадлежат нито към клира, нито към миряните. Ако някой монах иска да постъпи в клира трябва да премине през всички степени на йерархията, както всеки мирянин. Ръкоположените в презвитерска степен монаси се наричат йеромонаси, а в дяконска – йеродякони, другите са монаси или иноци.

От 12 в. се прилага 12-то правило на Трулския събор – бракът е абсолютна пречка за епископство. Затова епископите се излъчват от монашеските среди.

Наименованието на манастирския началник е било отец (авва); по-късно архимандрит – за големите манастири, игумен – за малките.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите