СЪБОРНОТО НАЧАЛО В ЦЪРКВАТА

Новозаветното учение за Църквата говори за 4 основни нейни свойства: тя е една, свята, съборна, и апостолска. Ние ще разгледаме третото основно свойство, именно съборността и по-частно съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата.

В Св. Писание на Стария завет тази дума не се среща, а употребата й в Новия завет за обозначаване на т.н. “съборни послания” е от по-късно време. Тя се среща обаче у някои стари гръцки автори, а също и у древните отци и учители на Църквата и означава “общ”, “универсален”, “цялостен” и др.

Първичният дълбок смисъл на съдържанието на съборността, като едно неразривно единство, вътрешна връзка и взаимопроницаемост, съгласуваност и хармония, като присъствие на цялото в частите и на частите в цялото, като свобода и пълнота на живота.

Съдържанието на съборността било преживявано непрекъснато, живо, динамично в апос­толската и след апостолската епоха до времето на Никейския събор (325 г.). Съборността тогава съвпадала със самото понятие “Църква”. Най-пълен и най-дълбок израз религиозната метафизическа същност на съборността е намерила в централния култув акт – Св. Евхарис­тия. В Св. Евхаристия цялата Църква е съединена във всеки и във всички свои членове.

Съборния принцип в юридическата си изява през Апостолско време се конкретизира главно:

1) в три важни от организационно гледище актове на Божията църква в Иерусалим в аспекта й на Вселенска съборна църква:

а) избора на апостол Матия,

б) избора на седемте дякона,

в) Апостолския събор.

2) в живота, устройството и управлението на същата в аспекта й на обикновена християнска община.

Основател, Учредител и Краеъгълен камък на Църквата е Господ Иисус Христос. Нейн вечен и единствен Глава е също Той. Всички апостоли получили от него еднаква и равна власт. Щом Господ не е поставил никой от Своите ученици да бъде глава на Неговата Църква и многократно е изтъквал принципа на равенство между тях, то от тук естествено трябва да направим извода, че според плана на Основателя на Църквата, висшата видима власт в нея трябва да принадлежи не на един или няколко души от тях, а на цялата съвкупност, на техния събор. На събора на всички апостоли като равностойни, равноправни, равномерни носители и упражнители на божествени пълномощия, с които били облечени от своя божес­т­вен Учител, принадлежала върховната видима власт в Неговата Църква.

Тази съборна същност и характер на висшата видима власт в Църквата се изразява в действието на съборното начало в историческия живот на Църквата. Най-ярка проява на това съборно начало и най-прекия орган, чрез който действало и действа то е църковния събор.

Единството на многобройните християнски общини или съборността на едната Вселенска Църква била през първите три века преди всичко една идеална величина: “Бог е един и същ, Който върши всичко у всички” (I Кор.12:6). Християните от първите времена изживявали като една действителна реалност идеята, че те и техните общини съставят “Тялото Христово”.

Съборното начало действало в живота, устройството и управлението на Вселенската Църква през първите три века и посредством различни видове сношения между отделните независими една от друга църковни общини. И по идея и в действителност, Вселенската Църква през това време е била строго съборна, имала идеално съборен живот, устройство и управление. Към края на този период, според църковното съзнание, изразено в различни други християнски литературни паметници, съборното начало започнало да се изразява чрез това, че висшата власт във Вселенската Църква принадлежи и се упражнява от съвкупността на всички отделни църкви.

В живота на Вселенската Църква през първите три века, вселенски църковен събор като видим, емпирически изразител и орган на единството на всецърковната съборност не същест­вувал и не действал. Видимо той не е могъл да се осъществи, поради гонението на Църквата, но идейно и духовно той всъщност съществувал. Имало е поместни събори през този период – редовни и извънредни. Извънредни са били съборите срещу монтанизма, по повод празнуването на Пасхата и др.

Здравият практически разум на всички векове и народи утвърждава, че един човек по-лесно може да сгреши, отколкото мнозина.

Според II Апостолско правило “един епископ да ръкополага само презвитер, дякон и оста­налите клирици”. Според тълкуванието на това правило от Теодор Валсамон, епископът може да ръкополага свещеници и дякони само в областта, която е под негова юрисдикция.

И днес заемането на църковните длъжности става на основата на изборния принцип. Според устава на БПЦ, чл. 84 и 85, се произвежда избор за енорийски свещеник, а според чл.46 епархийските избиратели избират архиерей чрез тайно гласоподаване по 2 лица от каталога на кандидатите. Избират се с пълно висшегласие, а след това Св. Синод избира в присъствието на народа едното от двете лица за митрополит.

След избора на лице за църковна длъжност се извършва хиротонията и назначаването на съответната длъжност.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите